Това бе името, което италианката ми бе казала на излизане от гората през онзи ден, който сега ми изглеждаше толкова далечен. Беше като заклинание, подшушнато ми за по-нататъшна употреба. Чак сега езикът ми се развърза да го произнесе.
Тя се приближи, седна в другия край на леглото и двамата останахме вторачени един в друг. Не си спомням някога да съм гледал друг човек по този начин - когато поглъщаш отсрещното лице с очи, то става част от твоето. Усещах я физически, но това не беше плътско желание, а по-скоро имаше нещо общо с времето, едно разтеглено до безкрайност усещане за настоящето. Не се усмихна, но строгата й маска се промени, омекна като восък и се превърна в печално обезсърчение. Сякаш изведнъж се отпусна и я обзе умората на пътник, който идва отдалеч.
Прибавете и Вашa анотация, мнение или коментар за това заглавиe
|
