Ако България е „държава на духа", дължи го на своите просветители, книжовници, писатели. От времето на Първобългарския каменен надпис до ден-днешен не държавата, а Словото е истинската ни родина. Неслучайно още в началото на своята „История на българската литература" (2000) проф. Светлозар Игов подчертава, че именно дейците на словото са „основните фигури в националния пантеон, предмет на главния национален култ." В зората на българската литера-тура български царе и духовни водачи са били и книжовници. Днес все по-рядко се сещаме, че „същинските корени на държавността са духовни".
Времето от 80-те години на XIX в. до 30-те години на XX в. е може би в културно-исторически смисъл най-сгъстеното полустолетие в новата българска литература, когато се раждат класически завършените творби на Вазов, Захари Стоянов, Стоян Михайловски, Алеко Константинов, Пенчо Славейков, Яворов, Лилиев, Дебелянов, Елин Пелин, Йордан Йовков — до Смирненски, Гео Милев и Вапцаров, Фурнаджиев, Разцветников и Далчев.
Това е времето на големите национални творци и творби, един от най-богатите и ярко обособени периоди в развитието на българската литература, когато тя намира собствената си идентичност, включително и чрез активното усвояване на „своечужди" културни пространства, които разширяват духовната територия на България. Тук в пълна мяра се проявява синкретизма на новата българска литература, но и усилието й да е част от европейските културни хоризонти.
Прибавете и Вашa анотация, мнение или коментар за това заглавиe
|
