Беларуската писателка и журналистка Светлана Алексиевич е носител на Нобеловата награда за литература за 2015 г.
Отличието ѝ се присъжда за „полифоничните ѝ творби, които са паметник на страданието и куража в наше време“. Наричат я „археоложка на комунизма“ и „морална памет на сриналата се съветска империя“.
Преди повече от три десетилетия с пет хиляди рубли, взети назаем, Алексиевич си купува ролков магнетофон и тръгва по градове и паланки из Съветския съюз. Записва своите/техните разкази – на жените фронтовачки, на децата на Великата Отечествена, на жертвите от Чернобил, на момчетата от Афганистан и сътворява нов литературен жанр – „жанра на човешките гласове“.
„Трудно е да спечелиш вниманието на днешната аудитория - преситена от факти и образи. Когато насилието, убийствата, грабежите, бомбите, гладът, самоубийствата са се превърнали в ежедневие, чувството за емпатия се оттегля от предните позиции, а съзнанието преминава в режим на автоматично самоизключване.“ (Т. Монова)
„Петокнижието“ на Алексиевич, цикълът за великата и провалена Утопия и за родения от нея homo soviеticus, формално е завършено с настоящия последен том от поредицата. Той съдържа (пост)съветските изповеди на (пост)съветските хора. Окончателното прощаване с една епоха се превръща в горчива равносметка - войната е лоша, диктатурата е лоша, комунизмът е лош, марксизмът/ленинизмът/сталинизмът е лош, 70 години живяхме лошо, дойдоха Горбачов, Елцин и демокрацията и заживяхме още по-лошо, а „бъдещето отново не е на своето място“.
И настъпи времето секънд хенд.
Светлана Алексиевич (alexievich.info)
е родена на 31 май 1948 г. в западно-украинския град Станислав, от 1962 г. – Ивано-Франкивск. Баща ѝ е беларусин, майка ѝ – украинка. Израснала е в Беларус, завършва журналистика в Минск, работи като възпитател, учител по история и по немски език, става известна по света най-вече като разследващ журналист, „обсебен от Чернобил“.
Светлана Алексиевич е автор на сценариите на 21 документални фил-
ма и на три театрални пиеси. Сред най-известните ѝ книги са:
„Войната не е с лице на жена” (1983), „Последните свидетели” (1985), „Цинковите момчета”(1989), „Очаровани от смъртта” (1993), „Чернобилска молитва”(1997), „Време секънд хенд”(2013).
Освен на Нобел е носител на всички най-престижни национални и между-народни литературни награди (26 на брой).
След 2000-та година е живяла в Италия, Франция и Германия, но от няколко години насам отново живее в Беларус.
„Историк на емоциите и душата” я нарича Сара Даниус, постоянен секретар на Шведската академия: „Тя е необикновен, изключителен автор (…) През последните 30-40 години тя сканира съветския и пост-съветския човек. Това обаче не е история на събития, а история на емоциите и душата. Тя сътвори нов жанр в литературата.”
ИЗ ИНТЕРВЮТА НА СВЕТЛАНА АЛЕКСИЕВИЧ
„Пиша всяка една от книгите си в продължение на 4–7 години, срещам се, разговарям и записвам между 500 и 700 души. Моята хроника обхваща десетки поколения. Започва с разказите на хора, които помнят революцията, преживели са войната, сталинските лагери и стигаме до наши дни – това са почти 100 години. Това е история на душата, на руската душа. Или по-точно на руско-съветската душа. История на великата и страшна Утопия – комунизма, идеята за която не е умряла окончателно не само в Русия, но и по света. Тя още дълго ще бъде дяволско изкушение и ще привлича човешките умове. И аз исках да оставя разказите на нейните свидетели и участници.
…
„Нещо, което е неразбираемо и непо-носимо в други общества, е нормално състояние за нас. Живеем в него, то е
околната ни среда. През цялото време ние живеем сред жертвите и палачите. Във всяко семейство, в моето семейство, 1937 година, Чернобил, войната. Може да се разкаже много, всеки има от онези истории… всяко семейство има такъв роман на болката.”
Прибавете и Вашa анотация, мнение или коментар за това заглавиe
|
