Гавра

Чрез образа на сержант Брус Робъртсън Уелш създава един от най-покварените мизантропи в съвременната литература. Романът "Гавра" ни предлага потресаващо саркастичен разказ за властта, извращенията и полицейщината. Книга, която напълно отговаря на името си.

Премиерата на новия роман на Ървин Уелш във Великобритания и САЩ през есента на 1998 бе съпроводена от огромна по мащаби рекламна и клубна кампания на един от световните гиганти в книгоиздаването - Рендъм Хаус. Зверският хумор и фантастистичната свръхнаходчивост на автора определено не само не са отслабнали след поредицата култови заглавия - Трейнспотинг, Екстази, Есид Хаус и Кошмарът Марабу, а експлоадират в нови разтърсващи форми и срещу нови мишени. Още с излизането си "Гавра" оглавява всички британски класации.
Бруталното, вулгарното в писането на Уелш забива с точността и остротата на виц често невидимите с просто око нелепици на живота и житейските ситуации. Откровено грубата подигравка с Робокоп и ред други фетиши на популярната западна култура е ловка, смешна до сълзи и сепваща.
Манипулаторът, играчът на игри с хорската мекушавост и глупост, справедливият само за себе си инспектор-дедектив Брус Робъртсън - Робо е кривата лупа на Уелш в този роман. Разлагащите се от слабоумие и лицемерие колеги изглеждат лесна плячка за подмолните гаври и кариеризма на Брус. Ненаситната лакомия и разяждащата го отвътре тения, ужасната алчност за бъдеще и разяждащото го с тайни минало често избиват балансите на вманиаченото за власт и контрол ченге.

Политически правилните ценности, разписани подробно във всякакви закони и полицейски наръчници са по-досадни за Брус и от собствените му обриви. Спортните страници и кръстословиците, които пародийно се мярват из книгата са любимото му четиво от жълтата пресата, наред с разголените снимки на трета страница.

Бракът и сексът - абсурдът на две разминаващи се предположения - фантастичните хипотези на мъжа за жената и на жената за мъжа, са също част от истеричната житейска комедия, представена ни от Уелш. Инспектор Робъртсън е този, който им се подиграва и се възползва от тях в своите "игри", но и самият е част от подигравката.
Брус, напуснат временно от жена си, веднага се възползва от запплащането на извънредния си "труд" и изкарва семейния празник - Коледа в Амстердам - сред проститутки и наркотици, пресищане и отегчение. Философията на проституцията е най-близка до сърцето на блюстителя на закона, в нея той вижда истински професионализъм и заслужено възнаграждение.

Всичко това е част от парадоксалното разрешаване на едно убийство, където мачото се превръща в травестит, маниакът за тотален контрол в шизофреник, законът в престъпление, а жертвите… продължават да бъдат жертви.

Коледна приказка за Хелоуийн. Уелш - концентрат.

Уикенд с Ървин Уелш
сп. WAX, 1998 (ИНТЕРВЮ)
Напоследък малка групичка журналисти се оплакаха, че детектив Сержант Брус Робъртсън е твърде мрачен, страховит и жесток, за да е реалистичен. За разлика от тях обикновените фенове на Уелш съвсем не смятат така. Робъртсън е олицетворение на най-тъмната страна на мъжката психика, оставена да паразитира и се разраства, подобно на тенията, която превзема вътрешността на неговия организъм и самия текст на романа, неограничавана нито от социални задръжки или съвест, в един свят, в който, като изключим няколко жени, никой не е проявил към Брус истинска любов или загриженост. За съжаление, неговите чувства към противоположния пол са толкова объркани, той ежедневно излива сексуалната си енергия върху голите момичета от трета страница в жълтата преса и своите колежки, без да прави особена разлика.
Робъртсън и останалите полицаи от неговия участък са принудени да посещават инструктажи по расова търпимост, заради убийството на чернокож лондончанин в Единбург. Брус афишира своята преданост към каузата на толерантността, но вътрешната му нагласа и действия са далеч от политически правилните директиви.

Дълбоко в себе си, Робъртсън функционира на същото ниво като тенията, поделяща едно и също тяло със собствения му мозък. Той невероятно ловко успява да изиграе цялото общество и дори се докопва до повишение. Като полицай Робо е представител на обществото и по дефиниция символ на порядъчността и морала. В същото време Брус е от оня тип, който помага на сакато момиче да слезе от таксито, защото иска да преспи с нея, а не защото "изпълнява дълга си на полицай", както се очаква всички да схванат жеста. На другите той казва онова, което смята, че биха искали да чуят, изказва мнения, за които е сигурен, че ще бъдат добре приети и ще му помогнат да напредне в живота. Е, добре, кажете честно, колко хора, които сте срещали, мислят като него? Защото колкото и да са образовани, колкото и книги да са прочели, колкото и възгледи, внушения и идеи да са им били наливани от майки, учители, книги, филми и песни, те си остават ограничени и до болка егоистични. Въпреки това, не малко хора се страхуват да повярват, че съществува човек като дедектив-сержант Брус Робъртсън.
Миналата година, по време на Коледното парти, изкарах по-голямата част от времето, слушайки разговора на група хора от богатото глазгоуско предградие Нютън Миърнс, които се наливаха здраво на съседната маса. Всички те бяха млади учители, "работещи" в училища в крайните бедни квартали Драмчапъл и Посил. Групата отпочна разговора съвсем културно на светски теми. Когато обаче те наистина се натряскаха, започнаха зверски да се оплакват от работата си, да твърдят, че целта на всеки учител с малко акъл в главата е да се спасява оттам и да си търси друго училище в по-добър район, защото "не можеш да налееш нищо на тези малки олигофрени в Ийст Енд". Падна голяма хвалба кой колко е успял да изкръшка от задълженията си. За тях преподаването се бе превърнало в кибичене в някаква си лайняна яма, подмазване пред директора/директорката, преди да си намерят работа с "по-интелигентни деца, които поне могат да говорят и даже биха могли да научат нещо". И тези "млади професионалисти" бяха не по-големи от двадесет и пет години! Колкото повече се натряскваха, толкова повече звучаха като дедектив-сержант Брус Робъртсън. Точно затова всеки се нуждае от едно или десет силни питиета, след няколко часа в света на Уелш. Същото важи и за самия Ървин.
Последната седмица от Единбургския фестивал е. Уелш изхвръква като тапа навън от кино-салона "Камео" на Лотиън Роуд на секундата, щом приключва прожекцията на "Есид Хаус", отказвайки да се смеси с хората в бара на киното, и изцяло отбягвайки по-модерните свърталища, където се изсипват болшинството от зрителите - журналисти от големи издания, актьори, продуценти и интелектуалци, примесени с всякакви аутсайдери от покрайнините. Вместо това се насочва към "Типлърс", в една малка забита уличка от другата страна на пътя пред "Камео". Мисията е да си отнесем главите колкото е възможно по-бързо и всички в откаченото малко обкръжение на Ървин трескаво поръчваме изобилно бира и уиски в мърлявия бар на втория етаж.
Не след дълго започва яростно оплюване на глазгоуците (Ърв ги мрази и в червата). Следват хвалебствия за любимия футболен отбор "Хибс", както и за хардкор техното и диското (наистина странно съчетание и никой от приятелите му не е съгласен). Подавам на Ървин химикалка и екземпляр от романа му "Гавра" с молба за автограф за една от дизайнерките на WAX, Деби. Той се заклатушква към бара, мърморейки си под носа, докато дращи нещо на вътрешната страница, но когато се връща, не мога да го разчета, защото и моят поглед е доста замъглен на този етап.
Накрая се озоваваме в "Трайбъл Фанкшън" и правим опит да се включим в "хип-хопа" на долния етаж и "хауса" на горния като много, ама много внимаваме да не се пребием по хлъзгавите стъпала. Всички се чувствахме много секси, но когато проявихме снимките съвсем не беше така.
На зазоряване се връщаме в квартирата на Ървин и се наливаме със силна водка, всякакви концентрати и плодови коктейли. Ървин пак се впуска в приказки за любимите си диско парчета и звезди и се навива за следващото парче, което готвят с Крис Нийдс, озаглавано "Смърт чрез диско". Дори Крис се съмнява, че от това ще излезе голяма боза, но Ърв настоява, че те двамата са много, много по-напред с материала от така наречените "трейнспотъри" и че има страхотни планове за бъдещето на диското. Това е и причината Ървин с мерак да се навие за участие в коментара на албумите и синглите, представяни в WAX, за да им покаже на тия "трейнспотъри" едно-друго.
"Ами, не знам, аз все още мисля, че диското си е пълен драйфоч!", обобщава хард техно фенът Стен Дъ Мен, преди да се насочим отново към кръчмата за "течен" неделен обяд първо в "Аутхаус", после в "Дизис".
Твърде малко хора четат неделната преса, но ние забелязваме, че "Гавра" заема първото място във всички класации на всички вестници. Така че, каквото и да казват критиците, книгите на Уелш се докосват до сърцата на всякакъв тип хора, с всякакви занимания и обществено положение. Хвърляме поглед на литературната страница на "Сънди Таймс" и мерваме изречението: "Шотландската литература не започва и не свършва с Ървин Уелш…"
"Как ли пък не, че къде да започне и къде да свърши тогава?" - майтапи се Стен.
Само дето не е точно шега. За стотици хора романите и разказите на Уелш са единственото нещо, което някога са чели. Той даде глас на една огромна част от обществото. Описаните от него потресаващи, зловещи и нелепо смешни истории са част от света, който тези хора наистина познават. Напълно, напълно реален свят, който някои критици са пропуснали да забележат. Явно виждането на Уелш за света е завладяло изцяло сърцата на толкова много хора по света, че той изобщо не се тревожи за някой и друг негативен отзив.
В полунощ се изнизваме изтощени…
Хващам влака за Глазгоу и истински се радвам, когато откривам, че фотоапарата ми (страхотно скъп) и екземпляра "Гавра" с автограф за Деби са все още цели. Постепенно успявам да разчета, какво е написал Ървин на вътрешната страница: "На Деби… от Ървин …Клеър е виновна".
Така че зад гениалността му, Ървин си е проклето копеле от мъжки пол. Още от Адам не са спряли да ни обвиняват за ябълката. Но като се замисля, защо Големият Ърв да е по-различен от тях? Скапаняк!

сп. "Тайм", Септември 28, 1998
ЪРВИН УЕЛШ
Интервю от Джоуел Щайн
Ървин Уелш, авторът на "Трейнспотинг", веднага след излизането на последния му роман "ГАВРА" в САЩ.

Джоуел: Поръчваш си безкофеиново кафе? Не е ли малко скапаняшко за човек, който пише за наркотици?
Ървин: Да-а, напълно. Но в Америка постоянно ти наливат кафе и от сутринта вече съм изпил осем чаши.
Джоуел: Дочух, че обичаш да пишеш за наркотичния спад след първоначалния ефект. Понякога и на мен ми се приисква да пиша за "надрусването" със сладки неща, да го наречем "глюкозен хай", така че струва ми се разбирам какво имаш предвид.
Ървин: Затова и книгите ми са доста гадни.
Джоуел: Да-а, в книгите ти няма много любов. Не се ли нуждаеш от любов?
Ървин: Определено. Такова е и едно от внушенията в "Гавра": когато липсва любов, празнотата се запълва от язвителност, манипулация, гняв, злопаметност и истерия.
Джоуел: Представяш британските ченгета в ролята на "лошите", ала не са ли те миролюбиви сополанковци, искам да кажа, та те дори не носят оръжие?
Ървин: Тук в Щатите вашите ченгета могат да те гръмнат като две и две, но не са толкова добри, когато се стигне до побой в килията. Нашите са най-добрите в това.
Джоуел: Кога най-зле си патил от полицейско насилие?
Ървин: Когато бях на седем или осем години, ме арестуваха с няколко приятели, затова, че съм играл футбол на улицата. Живеех в онези бедняшки блокови комплекси и там имаше подобни правила.
Джоуел: Още ли взимаш наркотици?
Ървин: Разбира се.
Джоуел: Но не и хероин, нали?
Ървин: Поне не и от известно време. Хероинът е от наркотиците, които никога не съм харесвал. Стига се до пълна загуба на общителност. Започваш да лъжеш и крадеш, което не е много хубаво.
Джоуел: Не те ли притеснява, че би имал много повече американски читатели, ако не пишеше на шотландски жаргон?
Ървин: Така си е. Довечера ми предстои четене и никой няма да разбере и дума.
Джоуел: Аз така и не разбрах нищо от това, което каза. Ще се наложи да си измислям по-голямата част. Е, все пак, благодаря!

Шотландци, дрога и рокендрол
Интервю с Ървин Уелш
сп. Поплайф

В: Въпросите ми са събрани в три категории: "Литературни герои", "Общ поглед", "Секс, наркотици и рокендрол". Коя си избраш?
Ъ.У.: Най-добре да започнем с героите.
В: Насилието и жестокостта в твоите герои са стряскащи и често изглеждат с нищо непредизвикани. Дали тези типажи са просто свръхконцентрат на зловещо и виртуозно писане или представят някои основни човешки черти, които не могат да се пречупят и не можем да избягаме от тях?
Ъ.У.: Значи, има едно такова нещо, обществото в известна степен се разпада: всички онези институции, които поддържат единството му - църквата, профсъюзите, благосъстоянието, лейбъристката партия, цялата идея за голямото семейство и общностите вече един вид не съществуват. Разпаденето на обществото води до съответното разпадане на личността, защото няма опорни точки за сравнение. Смятам, че има лавинообразно нарастване на този тип истински егоистично, агресивно и насилническо поведение, сродяващо ни с насекомите. Това е един от малкото начини, по който хората могат да се интегрират - чрез насилие.
В: Смяташ ли, че си придобил някаква зрелост като писател?
Ъ.У.: Не, не изобщо (смее се). Направих доста и различни неща, но нямам чувството, че съм постигнал особен напредък. Маркирах тази територия и я разширих, макар и не достатъчно. Опитвах се да пиша повече за своите герои, онези хора и типажи, които познавате, отколкото за някакви идеи.
В: Готов ли си за нова категория въпроси?
Ъ.У.: Определено. Защо да не е за секс?
В: Добре. В "Есид Хаус" и "Гавра" има много секс и повечето е доста брутален и див. Дали това е в същността на секса и човешката натура, дали е открито представяне на перверзията, или пък продължение на насилието, което се разпростира в другите части на книгите? Като ни показваш тези хора такива каквито са, не ни ли показваш, че и ние в действителност сме такива?
Ъ.У.: Смятам, че повечето хора доста са се отчуждили един от друг, така че няма как това да не се прехвърли и в секса. Този вид секс те сами са си го избрали, падат си по него или нещо такова и не го намирам за кой знае колко потресаващо.
В: Време е за "Секс, наркотици и рокендрол". До каква степен гледаш на вземането на наркотици просто като на алтернатива за получаване на неща, които иначе изискват свободата на пътуването, придвижването и достъп до преживявания, осигуряващи се от пачки пари? Това ли са наркотиците - заместител на парите или някакви други нужди, или пък ние винаги ще ги взимаме, независимо дали ще съществува бедност?
Ъ.У. : Смятам, че винаги ще ги взимаме, толкова са вплетени в нашата култура и сега само се увеличи асортимента, точно както при кафето. Докато преди пиехме бира и вино, сега пак пием бира и вино, но вземаме и екстази, хероин, хеш, кетамин и LSD.
В: Този начин на мислене ли те насочи към писането?
Ъ.У.: Смятам, че катализаторът беше в желанието да правя нещо творческо. След като се провалих с музиката, ми се искаше да правя нещо и си помислих, ами, да, това изглежда е нещо, което може би бих могъл да правя. Вече бях натрупал онези малки бележки за Трейнспотинг, дневници и така нататък, и тогава си казах: "повечето неща в тези дневници са лайняна литературщина и ме изкарват пич, а всички останали големи боклуци", затова реших да се постарая да съм малко, поне малко, мамка му, по-честен. Дадох си сметка и че пиша някакъв вид литература, независимо, дали ми се иска или не. Писането те принуждава да се добереш до истината.
В: Има ли такива иситини, които откри в този процес и към които си се връщал отново и отново в своята работа или може би нещо, в което ти се иска да се задълбаеш още повече?
Ъ.У.: Харесва ми идеята за онова напрежение на желанието, на искането. Когато си бил на дъното и си видял колко е гадно, мислиш си, че искаш някаква революционна промяна, така че всички да спечелят и никой вече да не изпада в подобно положение, в което са много хора днес. И после идва другата страна, която казва, абе, я зарежи тия дивотии. Значи за това става дума, тази социална подвижност, дори икономическа подвижност и това радикално напрежение.
В: Остана ми още една категория. Нарекох я "Общ поглед"… В свят изпълнен с човешки зверства, как описанието на жестокостта, примитивността и ужаса въздейства върху ситуацията? Книгите и филмите ти антидот ли са или вливат още отрова?
Ъ.У.: Наистина труден въпрос и тръгва още от онова време, когато са се питали - трябва ли да убиваме вестоносеца, вестоносецът част от посланието ли е? Така че наистина ли заразявам по някакъв начин обществото? Смятам, че е много трудно да напишеш нещо, което считаш за истински неморално. Не смятам, че можеш да започнеш да пишеш с намерението да причиниш зло и не мисля, че го правя. Можеш да бъдеш нагъл, малко шокиращ и малко глупав, но не и злонамерен. Смятам, че всяко произведение, всякакъв вид произведение е форма на правене на добро… Отново опираме до забавлението, то е друга реалност. В забавлението търсиш някакъв вид бягство от действителността. Смятам, че бих искал да имам възможност с моите неща да предложа повече надежда, ала имам усещането, че мракът се сгъстява, не става дума за самото писане, което е пълно с живец и веселие, но финалът на книгите ми става все по-безрадостен и безпреспективен, което дълбоко ме тревожи. Лошото е, че когато пишеш не можеш да имаш контрол над текста, ти просто го правиш. Не можеш да бъдеш цензор сам на себе си - то трябва да се излее както идва.
В: Интересно - работиш ли върху нов роман сега?
Ъ.У.: Да. Нарича се "Лепило".
В: Добре, последен въпрос за "Общия поглед": човечеството - по-близо до ангелите ли е или до насекомите, в коя посока се движим?
Ъ.У.: Смятам, че ще бъдем нещо средно между двете, нещо като ангели с големи зъби на насекоми, което, разбира се, е най-страшното.

Прибавете и Вашa анотация, мнение или коментар за това заглавиe

търсeне по м/у думите моля въведете търсената дума Заглавие Автор Издател Описание ISBN иили