Тази книга съдържа мои статии, публикувани в печата през 1997-2000 г., по актуални обществени проблеми. С времето актуалността отпада, оттук избледнява отношението на съвременниците към тях. Казват, че вестникарските публикации умират с броя, в който са се появили. Сам съм констатирал как едни и същи хора ме ласкаят: „това е най-доброто, което си написал", вече забравили, че същия комплимент са изричали за предишни мои публикации. Ако бях суетен, щях да се заблудя, че съм натрупал десетки бисери в публицистиката. И все пак смятам за полезно да събера поне по-важните според мен в книга като свидетелство за мислите, надеждите, разочарованията, изобщо за настроенията на границата между две столетия и две хилядолетия. Тези настроения не могат да са еднакви за всички, ала тъкмо от различията ще се добие представата за общото, за характерното, което намира израз тъкмо чрез разнообразието. Дано историческата присъда има предвид не само политиката, но и душевността по време, когато миналото не е било още история, а просто съвременност - мрачно или светло, но единствено и неповторимо за изживяващите го.
Както читателят ще схване, няколко теми са ме вълнували: бъдещето на България; новият прочит на историята и прокарваните покрай тази обективна, естествена потребност партийни пристрастия; образованието като най-важен ресурс на един малък народ за достойно място в днешния свят, доминиран от хегемонизъм; съдбата на българската демокрация, която винаги съм разглеждал като неразривно единство между права на гражданите и равенство между народите със социалната справедливост. Социалната идея е по-стара от националната и демократичната. Затуй политическите ми предпочитания са били към една левица, която съумява да разреши едновременно политическите и социалните проблеми на времето.
Подялбата на света съпътства цялото човешко развитие - тя не е рожба на желязната завеса и не ще изчезне с вдигането й. Поделеният свят е бил и различен, и еднакъв. Да не се връщаме много назад: след Втората световна война в СССР се подеха гонения и се водеха процеси срещу проводниците на „буржоазното влияние", а в САЩ вилнееше маккартизмът: Чаплин бе една от жертвите на „лова на вещици", бяха екзекутирани съпрузите Розенберг, движението за негьрски права бе подложено на жестоки репресии. По време на потъпкването на унгарското въстание от Съветската армия френските колонизатори водеха варварска война срещу алжирската национална революция. Когато Варшавският пакт смаза „Варшавската пролет", САЩ нахлуха в малката островна държава Гранада и подкрепиха диктатори като Дювалие, Пиночет и Сухарто. Многодетната непримирима битка между двата колоса в името на „човешките права" и „световната революция" приключи с налагането на хегемонизма на САЩ.
Крахът през 1989 г. дали наистина опроверга социализма, или само претърпя провал формата, в която се прилагаше през XX в. на европейския континент един идеал, идващ от глъбините на вековете?
Прибавете и Вашa анотация, мнение или коментар за това заглавиe
|
