Тази книга не може да постави всички въпроси, възникващи при изследване на актьорското изкуство на българска сцена. Нейната цел е да проследи зараждането и развитието на актьорското творчество от началото на българския професионален театър (1883 г.) до края на Първата световна война. Тази периодизация се налага не само от историческите процеси в нашето общество, от коренната промяна в него след цяло десетилетие участие на България във войните на Балканите и в Първата световна война. Тя съвпада и с назряване на условията за израстване на режисурата в българския театър. Възпитават се режисьори в чужди театрални училища, които се завръщат в България през 20-те години. Н. О. Масалитинов става главен режисьор на Народния театър. Коренно се променят условията и методиката в работата на актьорите.
Професионализирането на българските актьори е по същество онази голяма промяна, която настъпва в театралното възприятие и в разбирането за театъра в сравнение с Възраждането.
Роден в училището, израснал под гостолюбивата стряха на читалището, българският възрожденски театър е имал висока патриотична мисия. В него е било важно какво ще се каже, колко призивно ще прозвучи патриотичната песен накрая, а не как всичко това ще придобие някаква художествена форма. След Освобождението примитивната форма на това трогателно театро вече е невъзможна. Цялата борба за създаване на български професионален театър, която се оглавява от личности като Иван Вазов, Иван Шишманов, Константин Величков, е насочена към успоредяването ни с Европа.
Прибавете и Вашa анотация, мнение или коментар за това заглавиe
|
