Тая прохладна майска вечер чорбаджи Марко, гологлав, по халат, вечеряше с челядта си на двора.
Господарската трапеза беше сложена, както по обикновение, под лозата, между бистрия и студен чучур на барата, който като лястовичка пееше, деня и нощя, и между високите бухлати чемшири, що се тъмнееха край зида, зиме и лете все зелени, фенерът светеше, окачен на клончето на едно люлеково дръвче, което приятелски надвисваше миризливите си люлели над главите на челядта.
А тя беше многобройна.
До бай Марка, до старата му майка и до стопанката му седяха около трапезата рояк деца - големи и малки, които, въоръжени с ножове и вилици, опустошаваха мигновено хлябове и блюда. Те напълно оправдаваха турската дума: сомун душманларъ.
Бащата хвърляше от час на час добродушни погледи на тия запъхтели работници с остри зъби и несъкрушими воденици, усмихваше се и казваше весело:
- Яжте, татовата, да порастете! Пено, налей паницата пак!
Слугинята отиваше при чучурчето, дето изстиваше руйното вино, наливаше и донасяше дълбока фарфорова паница. Бай Марко я поднасяше на децата, като казваше благоразположено:
- Пийте бре, маскари!
И паницата изреждаше всичкия народ…
Прибавете и Вашa анотация, мнение или коментар за това заглавиe
|
