Не съм чел скоро толкова изповедна и същевременно толкова обобщаваща колективната ни съдба поезия, караща те да се замислиш, да участваш, да съ-твориш.
Когато прониквате в омайния свят на „Заскрежени птици” вероятно първо ще се поддадете на тъгата, на усещането за несбъднато, за самота и за обреченост. Зъзнем когато четем „Изхвърлена душа” или „Печални облаци”. Но нещата се променят с „Магьосническа нощ” („в която майчини милувки/ни правят по-добри”) или с „Усещане за свобода”. Габриела Цанева е докрай всеотдайна и в скръбта и в нежността си. „Не се страхувам, че греша”, ще каже тя и ще отсече: „Аз съм жива.” В малкото любовни стихове, включени в поетичната книга тя също се раздава, макар не винаги да намира брод към другия. Все пак най-важното за нея си остава свободата и в това отношение ще можем спокойно да кажем, че е последователна, вярна на младежките си пориви, когато обаче търсеше свободата по стъгдите на митингите. Сега това е дълбоко вътрешно чувство, изстрадано, заплатено с много мъка и страдание, но неотклонно нейно.
Георги Цанков
Прибавете и Вашa анотация, мнение или коментар за това заглавиe
|
