Този труд взема отношение към два подсказвани, обаче все още не до край изяснени тезиса в науката за Българското възраждане. Първият се отнася до отдавна прилагания европоцентризъм (западо-центризъм) и все по-пълно осъзнаваната в наши дни необходимост да се превъзмогнат неговите еднопосочни измерения. Вторият засяга общуването между културите и културнонационалната самоличност на народите, участващи в това общуване. Още от публикациите на Иван Шишманов ("Паисий и неговата епоха", "Западноевропейското и Българското възраждане", "Паисий и Русо", "Наченки от руско влияние в българската книжнина") науката разглежда Българското възраждане като неделима част от общия културно-исторически развой в Европа и като същностна изява на този развой. Поколения учени (наши и чуждестранни) са се придържали към тази методологическа постановка, и то с едно съществено уточнение: големите идеи са се раждали на Запад и по различни пътища са стигали до нас - кога сравнително бързо, кога с чувствително закъснение. Така европоцентризмът е придобил значението на западоцентризъм и в тази негова същност е доказван в продължение на целия XX в., особено през втората му половина. По отношение на Българското възраждане се смятат за общоприети фактори и посоки на възприемането му:
Италия, Дубровник и Далмация, католическата общност и нейните връзки със Запада, западните славяни и тяхната близост до западноевропейските страни. Що се отнася до Дубровник, който е в началото на тази концепция, Боян Пенев обръща внимание на два аспекта: влиянието на самия Дубровник и неговата роля на посредник между южните славяни и Западна Европа. Той пише: "След падането на България будните дубровнишки търговци са били единствена връзка между нашите земи и Западна Европа..."
Прибавете и Вашa анотация, мнение или коментар за това заглавиe
|
