КАНТОН
Дъждът ръмя по свой закон
по покрива като молитва.
И май не трябваше да идвам
във този опустял кантон.
Кънтяха голите стени,
пробудени от мойте стъпки.
Нима очаквах: щом се мръкне,
камбанката да зазвъни.
Иззад последния вагон
да се затичат пак към мене
приятелите, осветлени
от гаснещия хоризонт?
Но никой не изтича... Дремеше
необитаема нощта.
Зад струпани встрани траверси -
ръждива релса сред калта.
И само този държд банален
над притъмнялата лъка.
И в него - аз. Една подадена,
но непосрещната ръка.
Прибавете и Вашa анотация, мнение или коментар за това заглавиe
| 
