Константин Петканов безспорно е сред най-значимите български писатели между двете световни войни, най-плодовитият. Роден през 1891 г. в богатото село на Одринска Тракия Каваклия в семейство на свещеник, той се връща отново и отново към родовите и регионалните си корени в многобройните си романи, сборници с разкази, спомени, очерци и исторически студии. Свързан семейно с националноосвободителните борби на Македония и Одринско (странджанският войвода Яни Попов е съпруг на едната му сестра), участник във войните за обединение на България, раняван, награждаван за храброст, през целия си живот писателят запазва идеализма си за световете на българския човек. Но неговото творчество не е само едно връщане в миналото. Той посвещава много от своите творби на драматичните и трагичните събития, в които е въвлечена България през първите пет десетилетия на ХХ век, като същевременно отстоява в личностен и общностен план един цялостен, системен християнски мироглед, една дълбинна вяра в Христовия човек.
Представеният „Бележник на писателя“ обхваща последните петнадесет години от неговия живот (Петканов умира през февруари 1952 г.). Книгата е свидетелство за прекъснатия от идеологическите насилия творчески устрем на автора именно през неговите най-силни години. Така този публикуван за първи път документ ни представя неосъществените писателски замисли, широтата и богатството на творческите му планове, дава ни в синтез творческото верую на Константин Петканов.
„В този бележник не съм отбелязвал и няма да бъдат отбелязани хронологически случки и събития, а само мигове от моята мисъл, събудена от ударите на сърцето ми. Миналото, сегашното и бъдещето тъй са се преплитали в тези мигове, че е било излишно да полагам грижи да ги разгранича. Щом аз съм живял, живея и още малко ще живея, значи и в мене нещата са живели, живеят и ще живеят и линията е една – човешкият живот изцяло.“
Прибавете и Вашa анотация, мнение или коментар за това заглавиe
|
