На 11 май 2014 г. Лиляна Михайлова щеше да навърши 75 години. Пиша щеше, защото на 18 април 2010 г. тя напусна видимия свят, завещавайки му повече от 20 книги – разкази, повести, романи и сценарии, сред които: „Отвори, аз съм“, „Чужденката“, „Откога те чакам“, „Корабът“, „Самоубийство по лични причини“, „Грехът на Малтица“, „Един тъжен мъж“, „Жени“, „Неизчезващите“, „Късни дъждове“, „Писма до поискване“, „От разликата в часовите пояси“. Всички помним филмите, направени по нейни сценарии: „Най-добрият човек, когото познавам“ (по повестта „Отвори, аз съм), „Грехът на Малтица“ и „Неизчезващите“ (по едноименните романи), телевизионната сага „Дом за нашите деца“ (по романа „Един тъжен мъж“).
Когато се случи да се попитам кой е най-добрият човек, когото аз познавам, нейното име неизменно изскача в съзнанието ми на първо място. Зае името й това място преди няколко десетилетия и все по-трудно някой би могъл да го измести.
...Имаше преди няколко десетилетия малка група писатели, която носеше наименованието „Писателска група към Централния съвет на Българските профсъюзи“. Ако не се лъжа, групата беше сформирана през пролетта на 1968 година. Дамян Дамянов, моят съпруг, стана неин член от основаването й. В групата участваше и Лиляна Михайлова. Който ги познава, би потвърдил мнението ми, че те бяха сродни души. Между нашите семейства бързо се завърза голямо приятелство.
Лиляна Михайлова беше невероятно скромен човек. Бих си позволила дори да кажа – неприлично скромен. И не бих сгрешила. Да си автор на такова творчество и да не проявяваш никаква суета, никакво високомерие, никакво тщеславие, е рядко явление.
Читателите я обичаха. Знам го от собствени наблюдения.
Два пъти годишно писателската група към ЦС на БПС правеше срещи с читатели в Русенско и в Смолянско. Посещаваха градовете и селата в двата региона. Една мисъл гласи, че без съавторството на читателите няма писател. Лиляна Михайлова, Дамян – имаха огромен брой „съавтори“. Толкова огромен, че им се налагаше да правят в някои дни по три срещи с читатели – толкова много хора имаха желание да видят отблизо, да чуят и да поговорят с любимите си автори.
Идва ми да въздъхна с един стих от Дамян: „Къде изчезна онова / тъй хубаво и щедро време...“ Щедро на положителни емоции! Тези срещи завършваха с най-голямото доказателство за любов – с дълги „опашки“ за автографи и с много цветя.
Тази „магия“ обаче е възможна само когато любовта е взаимна!
Семействата ни се събираха често на сладка приказка. Децата ни обожаваха леля Лили, чичо Младен и сина им Бойко. Лиляна и Младен вземаха нашия Петър с тях на риболов по язовирите в Пернишко. През летните ваканции, в които ходехме на море във Варна, беше задължително да отидем до с. Крапец, където приятелите ни имаха скромна къща. Седяхме в сянката на някое плодно дърво, хапвахме зеленчуци тяхно производство, наловена от тях риба, приготвен от тях крокмач и говорехме, говорехме...
Лиляна имаше и една особена дарба, наследена от баба ù – баеше против уроки. (Дано духът ù да не ми се разсърди.) Научих случайно за тази ù дарба. Споделих с нея, че след гостуванията на определени хора у дома дъщеря ни Райна винаги вдига температура и започва да повръща. Лиляна ми каза следващия път, когато това се случи, да я повикам. Повиках я. Пожела да ги оставим сами. Какво се е говорило и правило – не знам. След сеанса Райна се възстанови като с магическа пръчка. Лиляна е поверила знанието си, което се предава само по женска линия, на дъщеря ми, но за да се запази силата му, тя няма право да го споделя с никого, освен с нейната дъщеря, когато порасне.
Верен, честен и всеотдаен приятел беше Лиляна Михайлова. Когато се налагаше да заведа Дамян на места, до които не се стига с кола, заставахме с нея от двете му страни и подкрепян от нас, той можа да види отблизо и крепостта Червен, и Ивановските скални църкви, и...
През годините на нашето приятелство нито веднъж не чух Лиляна Михайлова да злослови по нечий адрес. И след т.нар. демократични промени – също. Помня все пак, че веднъж „одумахме“ голям всекидневник, който я беше „удостоил“ за поместен в него неин разказ с баснословния хонорар от... 5 лева. Всъщност не го одумахме, а само констатирахме, че все пак хонорарът е бил достатъчен,
за да плати билетите си за трамвай и автобус...
Малко хора я изпратихме в последния ù път. Тя самата пожелала да бъде така. Един голям български писател си отиде от света скромно, както живя. Остави
в наследство творби, с които би се гордяла всяка национална литература. Семейството й дари апартамента си в Перник на общината, с условието в него да живеят ученици отличници, които нямат родители.
Нито една институция не си направи труда да изпрати прощални думи.
Добре поне, че за вечно жилище ù беше отредено място в парцела на творците.
Надежда Захариева
Прибавете и Вашa анотация, мнение или коментар за това заглавиe
|
