„Столица на оцелелите" излезе през 1984 г., точно преди две десетилетия. Сега, при второто издание, книгата е в същия си вид - нищо не е махнато, нищо не е добавено.
Писах я с въодушевление. Пожелавам го на всекиго при срещата му с тема, заговаряща с езика на неговата същност. Писах я, преди да навърша четиридесет. Възможно ли е било да мина без въодушевлението и без наивната вяра, че с нея предлагам на читателя да открие своите опори в миналото?!
„Столица на оцелелите" бе отпечатана във време, когато книгите на историческа тематика бяха много търсени, четяха се, бяха мярка за национална, за нужна ни литература. Макар и на млад автор, от провинцията, тогава тя излезе на книжния пазар в приличен вид: с обложка и твърда подвързия, в тираж от 15 200 екземпляра.
Няма да коментирам промените в политическия, духовния и културния живот, които станаха през тези двайсет години. Ще напомня само, че от „тема табу" делото на Стефан Стамболов се превърна в „тема шлагер". Библиографията му - от брошурен тип, както я отпечатахме в Търново през 1984-та, се разрасна и днес самата тя трябва да е солиден том. А наследството му вече се издава в респектиращи многотомни издания. Събраните спомени, историографските интерпретации - също.
Когато пишех „Столица на оцелелите", предчувствах - така беше в началото на 70-те години и за Боян Пенев, - че „идва часът" на Стефан Стамболов. И затова в нея му отредих разгърната апология от няколко десетки страници. Не считах, че правя нещо особено с опита си за неговото портретуване, може би защото по присърце ми бе философията и поведението на друг - на Любен Каравелов, с когото започваше книгата. Но както читателите, така и „блюстителите на реда" в литературния живот се вторачиха най-вече в написаното за дамгосвания диктатор. Известен критик тогава отпечата в сп. „Ново време", теоретичен орган на ЦК на БКП, обемиста статия - рязка и безапелационна присъда над изданието.
„Столица на оцелелите" е дълбоко лична книга. В нея има премного емоционалност и вложен патос - така ми изглежда и на мен днес. През 70-80-те години те бяха част от създалата се възможност за израз на национално самочувствие чрез примерите на родното минало. „Коренотърсаческата" линия не бе привилегия само на белетристиката ни от тези години... Може би затова не бе усетен дълбоко съпреживяващият й характер. Но с откровенията - дотук. С тях рискувам да профанизирам фигурите, които стоят много високо в пантеона на българина. Бог ми е свидетел, че съм го постигнал непреднамерено и спонтанно. В противен случай трябва да се обвиня с днешна дата в пресметливост и неморалност.
„Столица на оцелелите" се преиздава не просто защото е отдавна изчерпана. Тя трябва да се срещне с новото поколение читатели и да се включи в предизвикателствата на близкото минало към тяхната готовност да го възприемат като свое и да заложат на него…
Прибавете и Вашa анотация, мнение или коментар за това заглавиe
|
