Бандата на Раул

Автор: Уилям Ланди
Обем: 300 стр.
Формат в мм.: 130х200
Издател: ИК "Обсидиан "
Мека подвързия
Дата на включване: 2004-02-25
Категория: Трилъри

Корична цена: 9.00 лв.
Oтстъпка: 9%

Нашата цена: 8.19 лв.


В градчето Версейлс, щата Мейн, никога не се случва нищо. Но един ден в изоставено бунгало край близкото езеро е открит вкочанен труп. Жертвата се оказва прокурор от Бостън, разследващ поредица убийства, в които е заподозряна банда наркотрафиканти. По това време шериф на Версейлс е младият Бен Труман, наследил този пост от баща си. Доскорошният докторант по история се е върнал в градчето, за да бъде до майка си, страдаща от неизлечима болест. Нейното самоубийство поражда както съчувствие към Бен, така и съмнения.
След като открива трупа на прокурора, Бен решава да замине за Бостън, за да проследи няколкото тънки нишки, на които се е натъкнал при собственото си разследване. То го отвежда от извършени преди двайсет години престъпления, до останали неразкрити полицейско насилие и корупция на магистрати. В ролята си на заподозрян и разследващ Бен се движи по ръба – между света на закона и света на гангстерите, в който постоянно се мярка сянката на мистериозния Раул.
Изключително силен дебют, който държи в напрежение от шокиращото си начало до възможно най-неочаквания край, като ни кара да се питаме дали истината винаги е най-доброто решение и дали след престъплението винаги има наказание.
С литературната дарба на Пат Конрой и изобретателността на Джон Гришам Уилям Ланди се нарежда сред майсторите на съспенса.

Откъс от книгата:

Реших да проверя бунгалата край езерото – работа, която отлагах от седмици, – като първо се отбия у дома, за да се поизмия. Знаех, че баща ми ще е там. Може би истинската причина е било желанието ми да му кажа какво съм намислил, не помня точно. В последно време с баща ми се чувствахме като насила събрани на едно място съквартиранти. Майка ми бе починала преди осем седмици и в хаоса, последвал смъртта й, почти не си говорехме. Мама бе връзката между нас – тази, която тълкуваше, обясняваше, поясняваше. Посредник между вечно недоволните. Сега ни бе по-нужна отвсякога.
Заварих го край печката в кухнята. Клод Труман винаги е бил широкоплещест здравеняк и дори на тази възраст – шейсет и седем – от него все още се излъчваше физическа сила. Стоеше разкрачен, като че печката се канеше да се хвърли върху него и щеше да му се наложи да я блъсне обратно на мястото й до стената. Обърна се, като влязох, но не каза нищо.
–Какво готвиш?
Не ми отговори.
Надникнах през рамото му.
–Яйца. На това му викат яйца.
Баща ми имаше ужасен вид. Памучната му риза висеше над панталоните. Не беше се бръснал от няколко дни.
–Къде се запиля снощи? – попита той.
–Спах в участъка. Трябваше да задържа Морис, иначе щеше да пукне от студ в оная негова къща.
–Участъкът да не е хотел – измърмори той. Затърси в мивката сравнително чиста чиния и изсипа яйцата в нея. – Трябваше да се обадиш.
Разчисти място за себе си на масата, като между другото побутна и бутилка „Милър“.
Взех празната бутилка.
–Какво, по дяволите, е това?
Той ме стрелна с унищожителен поглед.
–Май е трябвало и теб да прибера – казах.
–Ами опитай някой път.
–Откъде я взе?
–Какво значение има? Живеем в свободна страна. Не нарушавам закона, като съм изпил една бира.
Поклатих глава, точно както правеше мама, и захвърлих бутилката в кофата за боклук.
–Не, не нарушаваш никакъв закон.
Хвърли ми намръщен поглед, за да прикрие ликуването от малката си победа, после се зае с яйцата, като натроши и размаза жълтъците.
–Отивам да проверя бунгалата край езерото.
–Ами отивай.
–„Ами отивай“? Така ли? Не искаш ли да поговорим, преди да тръгна?
–За какво например?
–Например за тази бутилка. Например за това, че днес не ти е един от най-добрите дни.
–Върви да си вършиш работата, Бен. Мога и сам да се грижа за себе си.
Седеше и човъркаше яйцата, с посивяло почти колкото косата му лице. Беше просто един старец, който се опитва да измисли какво да прави със себе си, как да запълни остатъка от дните си. Връхлетя ме същата мисъл, която връхлетява всички синове, като гледат бащите си: И мен ли ме чака същото? И аз ли ще стана такъв? Винаги съм смятал, че съм наследник на майчината ми родословна линия, не на бащината – че съм Уилмът, не Труман. Но в края на краищата бях и негов син. Имах същите големи ръце, ако не и сприхавия му нрав. Какво ли точно съм взел от този старец?
Качих се горе да се измия. Къщата – същата, в която бях отраснал – не беше голяма, само с две малки спални и баня на втория етаж. В банята миришеше лошо. Баща ми не се переше редовно. Наплисках лицето си със студена вода и облякох чиста униформена риза. Платът се набираше около знака с надпис „Версейлска полиция“ на рамото и не можеше да се изглади дори като го пръсках с колосващ спрей. Отидох в спалнята на родителите си и застанах пред огледалото, за да се опитам да отстраня този недостатък.
В долния десен ъгъл на огледалото беше пъхната стара снимка на баща ми с намръщено лице, в същата униформа. Това бе истинският Клод Труман. Шефа. С юмруци върху бедрата, гръден кош като бъчва, ниско подстригана коса, нахакана усмивка. „Мъж и половина“ – така се описваше той едно време. Снимката бе от началото на осемдесетте, горе-долу по времето, когато майка ми забрани алкохола в къщата веднъж завинаги. Бях на девет години в нощта, когато се случи това. Тогава си мислех, че виновният съм аз, поне отчасти. Аз бях този, заради когото лишиха баща ми от удоволствието да си пийва.
Онази вечер той се прибра у дома в лошо настроение и се тръсна на фотьойла пред телевизора. Баща ми имаше лошо пиянство. От него се излъчваше скрита заплаха, като жуженето на жици по електрически далекопровод. Знаех това и се държах на разстояние. Но не можех да устоя на пистолета, който той сложи на масата заедно с ключовете и портфейла си. Бях зървал оръжието – 38-и калибър – на нощното му шкафче или скрито под униформата. А сега то лежеше пред мен в цялото си великолепие. Пристъпих бавно напред като омагьосан – исках само да го докосна, да удовлетворя копнежа си да пипна лъщящата и гладка стомана, грапавата дръжка – и потегнах пръст към него. В този миг ухото ми се взриви. Остра болка прониза тъпанчето ми. Беше плеснал ухото ми с длан, защото знаеше, че това ще предизвика нетърпима болка, но няма да останат видими следи. Чух се да крещя като от разстояние. Сред бученето в ухото си долових и неговия глас: „Не пипай пистолета!“, после „Искаш да се простреляш ли?“ и „Нека това ти бъде за урок!“ – защото насилието на баща ми винаги имаше благородна цел.
Майка ми побесня. Изля в мивката всички бутилки, предупреди го да не носи пиене в „къщата й“ и да не се прибира дъхащ на алкохол. Разкрещяха се, но той не се възпротиви. Предпочете да си го изкара на стените на кухнята, като ги заблъска с юмруци и направи дупки през мазилката и облицовката чак до дъските отдолу. От леглото си на горния етаж усещах как стените треперят.
Но той сам бе разбрал, че е време да откаже пиенето. За никого не беше тайна, че като пийне, става заядлив. Сигурен съм, че поне до известна степен уважението, което показваха съгражданите ни към него като шеф на полицията, не бе искрено, а по-скоро бе породено от страха, който хората изпитват към побойниците.
През следващите осемнайсет години – до смъртта на мама – не сложи и капка в уста. Лошата му слава си остана, но жителите на Версейлс постепенно започнаха да гледат на буйствата му както гледаше на тях самият той: повечето от тия, които поступва, на които крещи или насилва, сами си го просят.
Мушнах снимката на мястото й. Минала история.
Взех му чиста риза и на излизане я метнах на закачалката в кухнята. Оставих го да рови из яйцата в чинията си.

По форма езерото Матакуисет грубо напомня пясъчен часовник. Простира се на около километър и половина от единия до другия си край в посока север–юг. Южната му част е по-малката, макар че тъкмо нея имат предвид хората, когато става дума за езерото. В южния край е някогашната „рибарска хижа“ на семейство Уитни от Ню Йорк. Тя представлява постройка в провинциален стил, толкова предпочитан от богатите поклонници на природата от Манхатън преди Депресията. Собственост на семеен тръст, сега огромната къща е най-голямата забележителност на този край на езерото. От нея през зеленикавия сумрак на боровата гора се спуска пътека, която след около петстотин метра отвежда до блестящата повърхност на водата. Къщата се използва най-вече през август, когато хапливата напаст на комарите не е така стръвна. Други по-скромни къщурки са пръснати по бреговете на езерото, но те не могат да се мерят с резиденцията на семейство Уитни и сякаш осъзнавайки това, са се скрили, за да не се виждат от пътя, а само откъм водата. Северният край на езерото не е така благоустроен и не е толкова моден. Тук има само дървени бунгала, по-строени върху бетонни пилони. Дават се под наем за по седмица, от Деня на падналите във войните до Деня на труда – по-точно от края на май до началото на септември, – на работници от Портланд и Бостън. На хора отдалеч. Ние им викаме „готините туристи“ – поминъка на този край.
Опитах се да огледам с еднакво внимание постройките от двете страни на езерото не толкова от съчувствие към нещастните работници, а защото вероятността да разбият някое бунгало бе далеч по-голяма, отколкото да разбият луксозна вила. Бунгалата привличаха местните хлапета, които се чудеха къде да си спретнат купон. Всяко от тях можеше да се вмъкне вътре, като без много усилия изкърти катинара на вратата. Щанга за смяна на гуми вършеше отлична работа. Проверявах бунгалата през няколко седмици; в случай на взлом се обаждах на собственика и изисквах строшените панти и черчевета да бъдат ремонтирани. Дори събирах празните бирени бутилки, фасовете от цигари с марихуана и кондомите, нахвърляни по пода.
Бунгалото, в което намерих трупа, бе четвъртото от проверените онази сутрин.
Можех спокойно да го отмина и без да слизам от колата, тъй като отдалеч ясно се виждаше, че няма следи от взлом. Прозорците бяха закрити със заключени с катинар дървени кепенци; вратата не беше разбивана. Но усетих някаква миризма, отначало слаба и все по-осезаема, докато приближавах – острата амонячна миризма на разложението. Позната ми беше отпреди – най-вече от труповете на елените, ударени от автомобили по шосе 2 или Поуст Роуд. Можеше да е от някое едро животно – елен или дори лос, – лежащо мъртво в близката гора. Само че идеше точно откъм бунгалото, а не бях чувал лос да е умирал в леглото.
Взех една щанга от колата и разбих вратата.
Разлетяха се мухи.
Миризмата беше задушаваща. Мускулите по стените на гърлото ми се свиха. Нямах носна кърпа, за да покрия носа си, както правят детективите по филмите, и затова скрих лице в сгъвката на лакътя си. Почти задушавайки се, включих фенерчето и насочих лъча му в тъмното.
Купчината дрехи на пода придоби очертанията на човешко тяло. Мъж, лежащ свит на една страна. Бе по къси панталони и тениска. Голите му крака бяха белезникави като яйчена черупка, с розови петна там, където кожата опираше в пода. Над подпухналите крака тениската разкриваше издут бял корем. Пътечка от червеникави косми стигаше до пъпа. Лявото око гледаше към мен. Дясното не се виждаше – скриваше го буца съсирена кръв. В черепа зееше дупка, от която бликаше мозъчна тъкан. Дървеният под бе покрит със засъхнала кръв във формата на широк полукръг с център разбитата глава. В светлината на фенерчето петното кръв изглеждаше черно. До главата се валяше лява половинка от очила.
Стаята се завъртя. Едва дишах през гънките на ръкава. Бунгалото беше празно. Чекмеджетата на шкафчето бяха издърпани навън. Дюшекът бе навит на руло и завързан с връв.
Пристъпих напред. Близо до тялото намерих портфейл. Пачка намачкани банкноти, може би общо петдесет долара, лежеше на пода. Коленичих и с помощта на химикалка отворих портфейла. В него имаше петолъчна звезда с надпис от златни букви: РОБЪРТ М. ДАНЗИГЪР - ПОМОЩНИК ОКРЪЖЕН ПРОКУРОР - ОКРЪГ СЪСЕКС.

Всеобщото мнение е, че сме преситени от насилие, че сме привикнали към него благодарение на киното и телевизията. Че реалното насилие и смъртта не би трябвало да ни шокират, тъй като вече сме виждали хиперреалността на насилието във филмите. Истината е точно обратната. Филмовото насилие – всички онези пръскащи се торбички с червена боя и смъртни пози, всички онези затаили дъх актьори, целият художествен реализъм – само засилва потреса ни при вида на истински труп. Оказва се, че примитивната свръхестественост на мъртвото тяло се корени в собствената му реалност – в неговата разплута, осезаема близост.
Трупът Робърт Данзигър ме ужаси. Гледката бе истинско насилие спрямо сетивата. Зейналата в темето дупка, раздутото обезцветено тяло. Приличната на гума кожа, изопната върху подпухналите прасци. Задушаващата воня, която нахлуваше в ноздрите като пушек. Хукнах навън и успях да се отдалеча на доста голямо разстояние от бунгалото, преди да повърна. Но дори и това не пропъди световъртежа. Легнах върху боровите иглички и затворих очи.

До обед мястото се изпълни с щатски полицаи, прокурори от Портланд и дори от Огъста. Прокурорът, отговарящ за разследванията на територията на щата, бе новоизлюпен политик на име Грег Крейвиш (почти като кренвирш). Приличаше на напудрен и нагласен за пред камерата водещ на телевизионно шоу. Дори бръчиците в ъгълчетата на очите му изглеждаха изкуствени и нарочно поставени там, за да придадат малко сериозност на прекалено красивото му лице. Крейвиш обяви, че със следствието ще се заемат щат-ските. По законите на щата Мейн всички убийства са под юрисдикцията на главния прокурор на щата.
–Стандартна процедура – каза ми шоуменът и лекичко стисна рамото ми. – Но ще имаме нужда и от вашата помощ, естествено.
Не ми оставаше друго, освен да застана встрани и да гледам.
Екип технически сътрудници от щатската полиция се изсипаха пред бунгалото и около него като археолози на разкопки. Шоуменът час по час надникваше през вратата, но повечето време прекара облегнат на колата си с отегчен вид.
Поискаха от мен да блокирам пътищата, водещи към бунгалото. Беше ясно, че с изключение на тази задача работата ми ще е да стоя настрани от събитието. Поставих един полицай на пътя на около километър в северна посока, а достъпа откъм противоположната посока покрих лично аз. От време на време преминаваха коли – полицаи, още телевизионни водещи, съдебни лекари. Махаха ми. Отвръщах им, после се заемах да почиствам остатъците от повърнато от обувките си с плюнка и хартиена кърпичка. Гаденето премина, но на негово място се появи главоболие. Осъзнах, че не мога просто да седя и да чакам. Трябваше да действам. Имаше две възможности: или да позволя разследването да продължи без мен, както вече ставаше, или някак да се включа в него. Първата от тях – да се откажа – всъщност не съществуваше. Искам не искам, вече бях замесен. Не можех просто така да зарежа случая – убийство в моя град.
По някое време следобед се върнах при бунгалото, решен да заема полагащото ми се място в разследването. Крейвиш и екипът му вече събираха нещата си в куфари и ги товареха в микробусите. Бяха събрали достатъчно влакна, снимки и проби от телесни тъкани, по които тепърва щяха да работят. Бунгалото бе цялото опаковано с жълта полицейска лента като голям коледен подарък, а втори кордон лента, прикрепена на дървени колчета, обикаляше постройката, за да спира достъпа до нея. Успях да се промъкна през тези препятствия незабелязан. За шоумените бях невидим.
Трупът лежеше напълно забравен върху стоманена носилка. На открито миризмата му се разсейваше – достатъчно, за да не ми се замае главата отново. Тръгнах натам като хипнотизиран. Имаше нещо зловещо в него, което ме привличаше неудържимо. Голите крайници, подпухнали, бледи и без косми по тях. Лицето, размазано от смъртоносната рана. Сякаш това не бе човешко същество. Охлюв, изтръгнат от черупката му и оставен да се гърчи, незащитен от изгарящите слънчеви лъчи.
Докато разглеждах трупа, Крейвиш и още един мъж се приближиха и застанаха от другата страна на носилката. Новодошлият беше дребен, но войнствен и наперен като петел. Крейвиш ми го представи като Едмънд Кърт от отдел „Убийства“ на бостънската полиция.
–Бостън? – попитах.
Кърт ме погледна. Проверяваше ме за признаци на провинциално невежество. Още от самото начало трябва да кажа, че в този Ед Кърт имаше нещо смущаващо. Бе от ония хора, дето гледаш да отбягваш. Имаше строго ъгловато лице с голям нос и тъмни очи. Кожата му беше нашарена с белези от акне. Гъстите вежди придаваха на лицето му постоянно намръщено изражение, като че току-що са го ръгнали в гърба.
–Жертвата е помощник окръжен прокурор от Бостън – обясни ми Крейвиш. После погледна Кърт: Виж какво ми дойде до главата.
–Бостън – повторих аз повече на себе си.
Кърт се наведе над трупа и го заоглежда със същия без-изразен и немигащ поглед, който бе отправил и към мен преди малко. Детективът си сложи гумени хирургически ръкавици и мушна мъртвеца с пръст, като че искаше да го събуди. Наблюдавах лицето му, което почти опираше до тленните останки на Боб Данзигър. Очаквах някаква реакция, някакво трепване. Но изражението му си остана невъзмутимо. Все едно не гледаше размазаното око на мъртвец, а ровеше из жабката на колата си, за да намери пътната карта.
–Може би точно затова и са го убили – обадих се аз, изгарящ от нетърпение да покажа следотърсаческия си нюх. – Защото е окръжен прокурор. Кърт не отговори.
–Ако е бил убит. Искам да кажа, може и самоубийство да е – продължих аз. Това си беше истинско прозрение. Спомних си смътно как едно време ни обучаваха, че само-убийците с огнестрелно оръжие винаги си избират едно от трите места: слепоочието, устата или между очите. Хрумването, че човекът може наистина да се е самоубил, ме порази с находчивостта си, макар и да го изговорих с пресметнато хладнокръвие – с тон, който подсказва: „Да, сър, разбирам ги аз тия работи.“ – Може би в последния миг ръката му е трепнала и се е гръмнал в окото.
–Не се е самоубил, полицай – каза Кърт, без да вдига поглед.
–Всъщност шериф. Шериф Труман.
–Не е намерено оръжието, шериф Труман.
–А, оръжието ли… – Ушите ми пламнаха.
По устните на шоумена пробяга подигравателна усмивчица.
–Може да си е пъхнал куршума с ръка.
–Това би било необичайно – уведоми ме Кърт.
–Просто се пошегувах.
Той отново ме изгледа, като че бях най-големият тъпак на света, после се върна към тялото на носилката – то очевидно бе по-малко отблъскващо от мен.
–Имал ли е познати тук? – попита ме шоуменът, сочейки трупа.
–Доколкото ми е известно, не. Но аз съм говорил с него…
–Познаваш ли го?
–Не, не го познавам. Просто си побъбрихме. Свястно момче ми се стори. Един такъв… мил. Изобщо не очаквах…
–За какво си говорихте?
–Нищо особено. Просто си побъбрихме. Оттук минават доста туристи. Обикновено не ги закачам. – Кимнах към хълмовете около езерото. Дърветата бяха нашарени в жълто и червено. – Идват да погледат листата.
–Значи е бил тук на почивка?
–Предполагам. Някаква почивка…
Стояхме и кимахме над тялото на Данзигър. Спомням си, че наистина се бяхме срещали. Имаше срамежлива усмивка, скрита под мустаците. Бяхме се сблъскали на тротоара пред участъка. „Здравейте – беше казал. – Сигурно вие сте шериф Труман.“
Тъкмо понечих да заявя на шоумена, че бих искал да се включа в разследването, когато клетъчният телефон на колана му иззвъня. Направи ми знак с пръст да мълча и се обади.
–Грег Крейвиш. – Продължи да държи пръста си предупредително вдигнат, докато отговаряше едносрично: – Да. Не знам. Чудесно. Добре.
Като свърши, направих повторен опит.
–Искам да бъда включен в разследването.
–Разбира се. Ти намери трупа. Важен свидетел си.
–Исках да кажа, че бих желал да върша нещо, а не само да вардя пътищата.
–Отцепването на района около местопрестъплението е много важно, шерифе. За нищо на света не искам да се изложа пред съдебните заседатели. Ако на местопрестъплението проникне външно лице… – Крейвиш ми хвърли заканителен поглед, с който казваше, че ако това се случи, аз ще опера пешкира.
–Вижте, човекът е умрял в моя град. И както вече казах, срещал съм се с него. Искам просто да участвам, това е всичко. Все пак тук аз съм шефът.
Шоуменът кимна в знак на разбиране.
–Добре, ще участваш.
Но изражението на лицето му казваше: Разбирам. Ти си шефът тук и ти е криво, че тия натрапници нахлуват и ти отнемат случая. Добре, от мен да мине, ще ти позволя да се позабавляваш.
Кърт се изправи.
–Полицай, пресата уведомена ли е за случая?
–Пресата?
–Да, пресата – вестниците, телевизията…
–Знам какво е преса. Но тук нямаме такова нещо. Има един вестник, но той се занимава предимно с общинските работи. Дейвид Корнуел го издава самичък. Пише за училищата, за времето – такива неща. Останалото си го измисля.
–Не му давай никаква информация – нареди Кърт.
–Ще трябва все пак нещо да му кажа. В градче като нашето…
–Добре, но му спести подробностите. Или го накарай да си мълчи. Ще мълчи ли?
–Предполагам. Досега не съм искал от него подобно нещо.
–Поискай го.
И това беше всичко, което Едмънд Кърт благоволи да ми каже. Той смъкна ръкавиците, остави ги на носилката и се отдалечи, без да промълви и дума.
–Мистър Кърт – извиках.
Кърт се спря.
Стоях и примигвах глупаво. Едно изречение си проправи път до гърлото ми, но заседна там. Шериф Труман, не „полицай“.
–Няма значение – казах.
Кърт се поколеба. Чудеше се дали да се направи, че не ме е чул, или да изтръгне сърцето ми и да ми го покаже, още биещо. Накрая просто кимна и си тръгна.
–Приятен ден – измърморих, щом се отдалечи достатъчно, за да не ме чуе. След няколко минути колоната от служебни автомобили – джиповете, фордовете последен модел „Торъс“, префасонираната туристическа каравана с надпис КРИМИНОЛОГИЯ, черният микробус на „Съдебна медицина“ – запалиха моторите и поеха. На сечището около бунгалото отново се възцари тишина. Чуваха се само крясъците на чайките над езерото.
Дик Джино се появи откъм притъмняващата гора. Помислих си, че се е крил там и е чакал ония да си тръгнат. Той се приближи и застана до мен, докато парадът се отдалечаваше по горския път. После побутна боровите иглички с крак.
–Какво ще правим сега, шефе?
–Не знам, Дик.


Прибавете и Вашa анотация, мнение или коментар за това заглавиe

търсeне по м/у думите моля въведете търсената дума
иили   

Проверка на поръчки  |  Вашата сметка  |  Нови книги  |  Съвети  |  Начало  |  Доставки  | 
Кои сме ние  |  Антикварен раздел  |  Категории нови книги  | 

Приятели: area.bg  |  пощенски марки  |  СБСС  |  С надуваема лодка около света  |  Ламбиеви колиби  |