Късната есен на 1997 година. България. София. Мракът отдавна е затиснал столицата, а улиците на крайния квартал в подножието на Витоша отрано са обезлюдели. Един след друг автомобили спират пред нова бяла къща и слизащите от тях мъже потъват зад тежката дъбова врата. Ако любопитен поглед надникне през плътните завеси на прозорците, би останал доста озадачен. Дискретно осветена зала с висок таван, подпрян от четвъртити колони. Тишина, нарушавана само от пукота на горящи свещи. До вратата – висока сянка на мъж, разкрачен и подпрян на тежък малтийски меч. Покрай двете дълги стени на правоъгълното помещение – редици от столове, а на тях мъже, застинали в една и съща поза. Всички са облечени в черни смокинги, препасани със синьо-бели престилки с някакви знаци по тях. Чуват се три силни удара. Зад голямата маса, откъдето те идват, се изправя силует и някак си изпод земята зазвучава тиха моцартова музика. – Защо се наричаме свободни зидари? – пита сянката зад масата. – Понеже като свободни мъже работим на Великия строеж.
Прибавете и Вашa анотация, мнение или коментар за това заглавиe
|
