Като всяка постмодерна творба, тази на Г. Марковски създава вътре в себе си правилата на собственото си писане, които задава на читателя като хоризонт на разбиране. „Хитър Петър" изисква да бъде четен като роман, чиято конструкция израства върху руините на „големите разкази", и в него да бъде разпознат език, който е в „игрова ситуация" (Лиотар).
Поставяйки езика в режим на игра, романът децентрира властовите му проявления. Проблемът за властта е всъщност проблем за езика. „Властта е сгушена във всяко слово" (Барт). Тя дисциплинира езика, разпростира опеката на собствения си дискурс над миналото и го окупира за собствените си цели. Езикът е предписание, санкция, забрана. Ограниченията могат да бъдат преодолени... пак в езика: „че словото няма ни кости, ни кръв и никой тиран не ще го надвие!"
„Хитър Петър" се надхитрява с властовите санкции на езика. Романът израства върху разпада на единственото и тотално говорене за историческото. Изграден е като вавилонско разноречие от дискурсивни практики, свидетелства, изкази за миналото. Историята в него е смислов хоризонт на времето от края на 80-те години, когато е писана творбата, изострило до предел предчувствието за пропукване на властовите употреби на езика.
Проблемът, от който Г. Марковски признава, че се интересува в „Хитър Петър", е „властта преследва таланта". Това е роман за словото, изтръгващо от вечното си повторение стереотипите на покорство и подчинение, превръщащо се в убежище на Духа, в екзистенциален акт на непокорство. Ангелско песнопение вещае на белязания с дарбата на словото: „Труден живот, мъченическа смърт, безкрайна легенда!" Славословът-прокоба отзвучава в многократни повторения:
Прибавете и Вашa анотация, мнение или коментар за това заглавиe
|
