ЕДИН ЗАВЕТ
Срещата ни беше скоро подир промените от началото на
90-те (последното десетилетие на препълнения с превратности
не само за България и българите двайсети век). Председателят
на Съюза на българските писатели Николай Хайтов ме бе поканил в кабинета си (скътан все още тогава на втория етаж на
култовия адрес „Ангел Кънчев" № 5).
- Влизай, влизай - отривисто ме здрависа писателят, а към
секретарката подхвърли шеговито: - Тука вече не се чака.
Сетне пак тъй делово и бодро изрече думи на благодарност, че в издателството на Софийския университет „Св. Кли-
мент Охридски" се намират начини (и средства) за отпечатване
съчиненията на български писатели. Отвърнах, че най-старото
висше училище е книжовно средище и че това ми е работата,
времената са трудни не само за издаване на български книги, а
и въобще за оцеляване на родната ни култура. И т.н., и т.н...
Председателят Хайтов ме слуша някое време, ала лицето
му отведнъж помръкна и със замислен, сух като пукот на съчки
глас занарежда:
- Книгите няма да изчезнат, додето има кой да ги пише. Ала
мъчнотията е в писането. Туй ще става все по-трудно за нашего
брата. Българският писател носи товара на българския език. А за
добрия писател тежестта е направо непосилна. Свръхчовешки
усилия трябва да полага нашенският словесен Сизиф да изкачва
горнилото на думите и с тях да пропада. Който може - нека бута.
Безнадеждна е тази работа с писането. Но и сладка! На който му
идва отвътре, той няма да се умори.
Димитър Томов
Директор на Университетско издателство
„Св. Климент Охридски"
Прибавете и Вашa анотация, мнение или коментар за това заглавиe
| 
