Отдавна се канех - и все отлагах - да сложа ред в личния си архив, трупан в продължение на половин век.
Ето, че и това време дойде.
Най-много и най-дебели се оказаха папките, наблъскани
с изрезки от стари вестници - от издания, които съм чел, на
които съм сътрудничил, в които съм работил, в някои и като
главен редактор. И тъй като бях сигурен, че тези изрезки
отдавна са се превърнали в купчина непотребни хартии, по-
нечих да ги изхвърля.
Не го сторих. Кой знае защо изведнъж у мен се пробуди
старият вестникар, който някога си въобразяваше, че словото може да направи човека по-добър, живота - по-хубав и
света - по-справедлив. Я, казах си аз, да им хвърля по едно
око, преди да се разделя с тях.
Взех си белята. Тия пожълтели и оръфани вестникарски
изрезки не ми се сториха чак толкова ненужни, а някои ми
се видяха дори доста интересни. Даже си помислих, че те
могат да привлекат вниманието и на днешните читатели,
ако сред тях - надявам се - все още има хора, които биха
искали да научат нещо повече за едно отдавна отминало
време.
Нямам намерение да пиша цялостни спомени, камо ли
монументални мемоари. Просто разказвам - де по-накратко, де по-подробно - за хора и събития, свързани с тези
публикации, така, както съм ги виждал тогава и както си ги
спомням днес. Няма как да липсвам и аз в тези разкази и
дано великодушният читател ми прости тази нескромност.
Ако Ницше е прав, че не съществува истина, а има само
интерпретации - ето ви я и моята.
Авторът
Прибавете и Вашa анотация, мнение или коментар за това заглавиe
|
