Отдавна не беше се появявала книга, която да предизвика толкова много въпроси, ярки симпатии и възражения. Именно заради това сам помолих редакцията на вестника (нещо, изглежда, твърде необичайно напоследък) да приеме едно скромно мнение върху труда на Тончо Жечев. Моят отзив е продиктуван от желанието да изкажа радостта си от успеха на Т. Жечев, а още повече и най-вече от постиженията на този труд, който прави чест на нашата литературна история, на все още неродената ни народопсихология, на твърде затормозената от предубеждения българска историография.
Тончо Жечев се е заел да осмисли „българския великден и страстите български", да изтърси от пепелта на забравата и да съживи за съвременниците дела и личности от големия XIX в., да разкаже за „българския великден” край „сладкия рай" на Босфора, потънал в сянката на полумесеца, да го размотае от мрежите на вечно слухтящата и вечно преуспяваща край Проливите световна политика, да го покаже като един жизнен крясък на нашето политическо раждане, след като го е почувствал със сърце и душа и го е премислил твърде зряло, макар и не всякога съвсем хладно. Всичко това е дало възможност на автора да долови сложно пречупващите, отразяващите се своеобразно в най-новата българска история последици на църковно-националното движение от 50-70-те години на миналия век.
Книгата на Тончо Жечев е преди всичко размисъл за българската историческа съдба, за духа и смисъла на нашето Възраждане, за онова пламенно време, когато след пет века българите отново излизат на сцената на европейската политика, отново заявяват правата си за самостоятелно съществуване.
Прибавете и Вашa анотация, мнение или коментар за това заглавиe
|
