Още първите две сбирки на Фурнаджиев - „Пролетен вятър" (1924) и „Дъга" (1928) - очертават образа на един самобитен, мощен поет, който се отделя рязко от другите и заема свое сигурно място в българската лирика. Неговата поезия е израз на нов, възроден дух. За нея са особено характерни ония черти, които намираме разхвърляни де повече, де по-малко изобщо в нашата лирика, след войната: преодоляване на скептицизма и индивидуализма, социално чувство, витализъм — черти, получили у него строго индивидуална изява. Поетът престава да се чувства самотен, гледа с жадни очи света. За него животът не е коварно изкушение, внушаващо своята безсмислица, какъвто бе за символистите, а Благовест, извор на творческа радост. Той живее със слънцето, със земята, с всичко, което го заобикаля.
Прибавете и Вашa анотация, мнение или коментар за това заглавиe
|
