Обществото дреме върху лаврите от победите над монарси и диктатори, отъждествява демокрацията с капиталистическото потребителско общество, потъва в сладкия сън на постиженията на демократичните системи до следващото ужасно пробуждане от скуката.
Йоханес Хайнрихс
Йоханес Хайнрихс е най-добрият познавач на съвременната социална философия. Чувства отговорност за бъдещето на нашата република и представя отлично обоснован проект за истински човешки живот във всички държави по света.
Йоханес Хайнрихс е движен от разбирането, че партийната държава не би могла да бъде отговор на големия въпрос на просвещението и на самото човечество за постигане на добър живот за всички. Неговият проект диференцира много сериозно нещата, но пък дава на демокрацията първия истински шанс.
Учението му за демокрацията е колкото фундаментално, толкова и разтърсващо и необходимо. Фундаментално, защото се гради върху елементарна антропология, а именно върху социалната рефлексионна теория, която цени човека като човек сред другите човеци. Разтърсващо, защото оспорва идеологията на партийната държава. Необходимо, защото свободата на човечеството е мечта на просвещението и цел на всяка политика. Произведението на Хайнрихс представлява съществен принос към политическата философия и към теорията на демокрацията. Ще се опитам да подпомогна успеха на неговата революция.
Проф.д.ю.н. Карл Албрехт Шархтшнайдер
Мнения за тази книга
Christoph Mezger -Varna
Демокрация без народa?
Германски философ търси революционна промяна на демокрацията
Сигурно е най-значимия мислител в следвоенна Германия и най-вероятно затова неговите колеги-професори го смятат за спорен. Той се намесва непрекъснато, цапа си ръцете и си блъска главата по актуални теми като демокрация и екология, което не е особено прието в повечето университетски кръгове, макар да е необходимо. Йоханес Хайнрихс, бивш възпитаник на католическата църква, която разочарова след напускането си, отдавна е независим, неконвенционален философ със собствена теория, който търси съмишленици. Това, което все още е било ежедневие при неговите предшественици И. Кант и Г. В. Ф. Хегел - да се отговори на въпроса “Какво да правя?”, да се отстоява позиция и преди всичко да се търси отговор на належащите проблеми на своето време - по-скоро вече е изключение във вече почти изчезващите хуманитарни науки и в тяхната основна дисциплина - философията. Но не и при Хайнрихс, който си позволява да пита, какво е значението на всичката тази теория за практиката и по този начин не само пробужда философията от блажения сън на нарастващата незначителност, а я превръща в желан партньор и за другите сфери на познанието (дори за естествените науки). Поне така мислят рецензентите и читателите на най-новата му книга “Революция на демокрацията, реална утопия за мълчаливото мнозинство, изд.”Стено”, Варна 2004 г. (книгата излиза първо на немски език в Берлин през 2003 г.). В нея говори човек, готов да анализира безпощадно противоречията и същевременно да предложи конструктивни решения. Книгата е логично построена, насочена е към практическия живот и същевременно е толкова интересно написана, та не оставя място за присъщата на философските трудове скука. Конкретно:
Според Хайнрихс това, което днес намира израз в отделни демонстрации в Западна Европа и в задълбочаващата се летаргия в Източна Европа, има една и съща причина: демокрацията функционира без народа. Отдавна е жертва на доминиращите икономически интереси и свързаните с тях партийно-политическите решения. В този аспект демокрацията „Made in Germany” не се отличава особено от една от най-младите европейски демокрации - българската. Наистина държавните мъже претендират, че представляват мнозинството гласоподаватели, но всички политически решения, в смисъл на закони, по странен начин влизат в противоречие с интересите на мнозинството, поне това показва анализът на германския философ. Според него представителство имат само интересите на отделни лобисти и икономически групировки, а не тези на цялата социална структура, която по неговите думи би трябвало да има множество нива, а не само икономическо и политическо.
В това не би имало нищо кой знае колко революционно, ако със своята книга Хайнрихс не дава в ръцете на мълчаливото мнозинство както обяснението, така и аргументите, и не анализира пределно ясно причините за отдалечаването на съществуващата демокрация от оригинала. Преди всичко той формулира алтернативи.
Базирайки се на традицията на Хегел и Парсънс, без обаче да остава затворен в нея, Хайнрихс различава дори в ежедневното социално съжителство четири нива: отношението на човека към материални обекти, към себе си като субект, към Ти като към отсрещната другост и към свързващото ги общо, което им дава възможност да комуницират. Докато тези четири отношения: Аз (субект) говоря с някого (отсрещния) за нещо (обект) с помощта на медиум , напр. езика (общото), присъстват навсякъде и са от определящо значение за всякакъв вид човешки взаимоотношения, Хайнрихс придава към тези нива и четири нива насоциалното, които се различават по същия начин: икономика (във формата на потребление, производство, търговия и парична система), политика (във формата на администрация, изпълнителна, законодателна и съдебна власт), култура (във формата на възпитание, наука, публицистика и изкуство), както и общите за всички ценности или легитимационна система (във формата на светоглед, етика, религия и спиритуалност).
В политическата практика обаче това разграничение не само не се прави, а тези нива се сместват в недопустимо превишаване на компетенциите. Икономиката, която претендира да е свободна (макар икономика без правила да е точно толкова невъзможна, колкото и автомобилен транспорт без правилник за движение по пътищата), е деградирала до сбор от пари и собственост, които дори не са придобивани (мафия) или запазвани (укриване на данъци) по легален път. Никога до сега, според статистиката на ООН, толкова много хора не са живели в бедност, глад и без работа, колкото днес! Свободата да имаш работа - всеобщо признато основно човешко право днес - става все по-трудно постижима. Политиката, претендираща да е демократична, се определя изцяло от мними икономически зависимости и се грижи повече за бюджетния дефицит отколкото за интересите на цялото общество.
Всички в България виждат, че за културата, запазила националната идентичност през 500-те години чуждо иго и 50 години комунизъм, не се дават нито пари, нито някой се опитва да отстоява интересите й, а като резултат тя отмира или търси реализация в чужбина. Липсата на педагогически подход и възпитание води до деградация на младите хора и лишава от бъдеще цели градове и райони.
И етичните ценности, нормите, в които да се отразява общото съгласие (свобода, свободата на словото, работата и т.н.) също не се дискутират, както и тяхното формулиране в (основни) закони. Липсващата обществена (представителна) дискусия по тези ценности ги превръща в празни думи. Политическите интереси често карат хората да забравят свободата или правото на труд в името на нещо друго, макар това да са основни човешки права.
Ако тези нива, познати на всички, но рядко систематично разграничавани, се схващат като стояща в основата на всяка сграда статика, то Хайнрихс стига до извода, че тези системи би следвало да се диференцират и да не се допуска неконтролираното им разрастване и доминиране над другите. Нито икономиката, като увеличаващо заетостта (а не парите) производство и търговия, би трябвало да оказва влияние върху политиката с помощта на парите като универсалното средство за убеждение, което за съжаление навсякъде е факт, нито пък политиката би могла да си позволи да оказва директно въздействие върху икономиката под формата на държавни монополи и субсидии, което обаче непрекъснато става. Вместо това трябва да се получи свободен и целенасочен дискурс между компетентни и посветени доверени представители по основните въпроси на икономиката, който да намери израз в закони и правила за функциониране на стопанството. Основните насоки се съгласуват с висшестоящите компетентни центрове за политика, култура и етика. Така нито икономиката, нито политиката, ще слугуват на трупащи пари олигарси, спекуланти и лакоми фондове.
Ако бъде ограничена доминиращата роля на икономиката, а политиката се занимава с присъщите й теми като териториално деление, вътрешна и външна сигурност, външна политика и законодателна дейност, то тогава културните институции биха могли най-после да се концентрират върху важните за тях области като възпитание, образование и наука, публицистика и изкуство, чието свободно и деидеологизирано развитие е еднакво важно както за настоящето, така и за бъдещето на дадено общество. Видно е за всеки непредубеден, че премахването на политическото и партийно влияние във всички посочени области на културата е предпоставка за нейното свободно развитие, а заедно с това и за свободата на образованието, науката и творчеството. Колко важно е това разграничение между икономика, политика и култура е разбрал всеки, който страда от недостатъчното финансиране на науката и/или от политическия натиск при раздаването на постовете в образователните и научни институции. Възможни ли са научни изследвания или публикуването на някакъв труд изобщо без заинтересованото участие и спонсорство на икономическите субекти? Колко учители и научни работници в България предпочитат да карат такси, вместо да преподават, защото не биха могли да се издържат от мизерните държавни заплати?Или колко спортисти не могат да тренират или да участват в турнири, защото няма достатъчно средства за спорт? И резултатите в тези области отразяват това фактическо състояние. В образованието няма достатъчно добри учители, в науката - с малки изключения - липсва каквото и да било постижение от световна величина, за вестниците е по-важен голия бюст като стимулатор на тиража отколкото добре написаната информация, а златни медали има вече само за тези, които си имат спонсор. И в тази област България не е изключение.
Остава последната степен в социалната система на Хайнрихс - етичната или легитимационна система. Упадъкът на ценностите е познат на всички. Но може би не на всички е известно влиянието, което оказва този упадък върху другите области от обществения живот. Корупцията, която междувременно навлиза навсякъде и не познава граници в сумите и методите, е колкото стряскаща и печална, толкова и опасна за повечето участници. Не функционира обществена дискусия по ценностите и тяхната валидност, а и не е желателна поради други, в повечето случаи прозрачни интереси. Все по-често се провокират етични дискусии, които евентуално регламентират отделни случаи, но не формулират някаква постоянна линия и стратегия, която да мотивира решенията на отделния гражданин. С лекота темата се прехвърля на църковните институции, които наистина са свързани с етичните ценности, но по-скоро се стремят към опазване на ритуалите и вярванията, които не са нищо друго освен изразни форми на определени културни групи и изискват спазването на етичните ценности не по убеждение, а въз основа на догмите и традиционната вяра на своите членове. Вярващите, които се чувстват свързани традиционно със своята религиозна група, с лекота приемат (религиозните) ценности на групата. Това, което винаги е било закон в семейството, се приема и занапред. За другите обаче, които нито са свързани традиционно с дадена църква, нито биха искали да вярват безпрекословно в някакви догми, трудно биха приели тези ценности само въз основа на вярата. По тази причина има разбира се и множество различни религии, с който всеки може да се идентифицира повече или по-малко. Обаче консенсусът относно общите ценности в дадено общество, който е жизненоважен за тяхното практическо осъществяване, според Хайнрихс не зависи от религиозните догми, а е актуална задача на всеки един народ. Съгласието по тези етични ценности е от значение дори за външната и вътрешна стабилност на обществото. Не е нужно специално да изтъкваме, че интегрирането на етичните ценности е от фундаментално значение за свободното и независимо развитие на социалните нива и за неизбежните (икономически, политически и културни) решения.
Със своя систематичен анализ на социалните структури в Германия, които не се отличават особено от тези в България, германският философ Хайнрихс представя на нашето внимание ясни аргументи. Това превръща самоцелната критика и недоволство от съществуващите порядки в конструктивна критика. Фактът, че състоянието на нещата не се харесва на никого и някои реагират по-бурно, а масата по-спокойно, но преди всичко че мнозинствата не се формират в резултат на избори, е много добре известен. Но отговорът на въпроса, защо този безмълвен бойкот е оправдан и на какво може да се опре критиката, за да бъде чута, може да се намери в тази книга, написана от философ, който с намесата си в разискването на този твърде важен проблем се превърна в изключение сред иначе възвишените философски кръгове.
Естествено Хайнрихс не се ограничава само в критика и търсене на аргументи. Трябва да се предложи алтернативен модел, ако искаме да излезем от затворения кръг на критикуването и откъслечното лечение на отделни изолирани симптоми. Из основи трябва да се промени както обществото, така и неговия държавно-творчески израз: Демокрацията! В съответствие със своето аналитично описание на конструкцията на социалната система в четири степени Хайнрихс предлага като сърце на обществото четири парламентарни камери, които, като следствие от преки избори, трябва да представляват четирите най-важни носещи колони на обществото. Както човешкото сърце се състои от четири камери, би следвало да има икономически парламент, политически парламент, парламент за култура и в накрая един парламент по етика. Според Хайнрихс това е необходимо, ако отделните нива, преди всичко обаче сформиралите се като доверени представители групи, желаят да се институционализират в търсене на собствения просперитет. От конкретните дискурсни групи се оформят по-късно парламенти със съответни компетенции. Затова те ще се нуждаят не само от собствено представителство на интересите, но дори от собствени изпълнителни органи за тяхното отстояване, с каквито досега разполага впрочем само политиката. Този монопол, който е от решаващо значение за запазване и упражняване на властта от страна на политиците, също се поставя под въпрос от Хайнрихс, както и свеждането на разделението на властите единствено до законодателна, изпълнителна и съдебна. Всеки, който по един или друг начин се е сблъсквал с дългата ръка на администрацията в лицето на данъчните, общинските служители или бюрата по труда, знае какво огромна власт не само е дадена, но и се упражнява от държавната администрация. Тъй като е изпълнителен орган на държавната власт администрацията е съществен елемент от разделението на властите, който би следвало да се контролира от парламента както и останалите известни вече власти. Същевременно в една наистина представителна демокрация на четирите парламента администрацията е и орган, който е необходим за упражняване на съответните права и затова би следвало да е част от структурата на всеки отделен парламент. Икономическият, политическият парламент, парламентът за култура и този по етика се институционализират в разделение на властите на администрация, изпълнителна, законодателна и съдебна на всяко едно ниво. На законодателно или парламентарно ниво всеки отделен парламент има шанса, да обсъжда и приема необходимите за дадената сфера, регулиращи взаимоотношенията в нея закони. Това става обаче в съгласие и координация с другите парламентарни камери, така че йерархията се реализира в циркулярно движение на консултации и съгласуване между отделните камери. Чрез признаване компетентността на всеки парламент в съответната сфера, което именно изключва превишаване на компетенциите, се гарантира степенуването им от конкретни и локални до общовалидни, а не просто се нивелира. Така се отчитат интересите на висшестоящото ниво и се включват консултативно в законодателството при първо, второ или трето четене.
Комуто се привижда твърде много бюрокрация при този модел Хайнрихс отговаря, че в този случай не става дума нито за раздуване на и без това прекалено големите парламенти, т.е. общият брой на депутатите от четирите парламента може да остане същия като сега, нито за разрастване параграфите и законите. Социалният философ Хайнрихс държи най-вече на увеличаване компетентността чрез избора на особено способни представители на съответните социални групи, които да са в състояние сами да решават и формулират, кое е необходимо като закони и кое - не. Няма да се получи следователно нито нова вълна от закони, нито допълнителна работа за армиите от юристи, а съучастие на тези, които лично ще бъдат засегнати от законите, които произвеждат. По тази причина няма да е необходима система от монолитни партии за всички нива, която и без друго защитава ограничен брой интереси, а легитимен избор на представители за всяко ниво, които сполучат да получат признание от избирателите за своите специфични за дадената сфера проекти. Тогава изборът ще бъде групов и целенасочен сигнал за компетентност към мандатоносителя, а не индулгенция за универсални политици с неограничена компетентност във всички области, която, както всички - освен повечето политици - знаят, представлява в досегашния парламент лъжлива илюзия, водеща до множество ненужни, но не по-малко вредни закони. На мястото блоковите партии, които представляват може би едва 2 - 3% от членовете си, трябва да се появят представляващи конкретната сфера партии, които са свързани еднозначно с интересите и поръченията на своите групи избиратели.
Партийната държава, която не е нищо друго освен класова държава на икономически привилегированите субекти, ще трябва да отстъпи пред истинското гражданско общество, смята Хайнрихс. Но този призив за революция не е в никакъв случай поредния лозунг за освобождение от веригите, а води до нови брегове и конструктивни алтернативи с голямо социално значение. Както доказахме, това е необходимо не само като един вид социална теория, но представлява и духовно-историческа задача. Германската конституция определя самата себе си (§ 146 от Конституцията) за временна и приканва изрично своите граждани, да приемат нова конституция. Такъв шанс ни предостави точно преди 15 години обединението на източна и западна Германия на 3 октомври 1989 г. Боричканията за разпределение и въвеждането на германската марка се оказаха по-важни тогава, което имаше своите известни на всички последици във все още сериозно изоставащата Източна Германия. Следващия сериозен шанс беше европейската конституция. В този случай съществуваше възможност да се създадат рамковите условия за истинско гражданско общество. Вместо това се оказа, че са по-важни битката за влияние, броя на гласовете за всяка страна и осигуряването на изгодно разпределение на субсидиите отколкото на онези, които би следвало да изграждат Европа - гражданите. От предпазливост те дори не бяха запитани, дали са съгласни (с изключение на някои страни), което само по себе си вече е нечуван скандал при приемането на една конституция.
Какви са шансовете за реално приложение на революционните идеи на този философ? Политическите обстоятелства и терорът, който се превръща в мит на някаква оправдаваща всичко борба между доброто и злото, между добрия западен и лошия арабски свят, не улесняват особено много нещата. Мълчанието на агнетата не е спряло досега никой касапин. Затова е време за просвещение. Както е известно то вече веднъж доведе до създаването на новата република във Франция. “Щом веднъж се революционизира царството на представите, действителността ще го настигне”, така изразява надеждите си Г. В. Ф. Хегел във връзка с постигането на социалните принципи. Това представлява разумния и безкръвен вариант на революцията, която описва Хайнрихс. Затова твърди: “Възможна е и друга демокрация. Разпространението на подобни просветителски идеи само по себе си е социална практика от много висока степен”. Тя със сигурност е за предпочитане пред екологична, икономическа или породена от отчаяна бедност катастрофа, която би ни принудила волю-неволю да преосмислим нещата и да действаме. Да не говорим за нова идеологическа диктатура и империализъм! Това, че и тези варианти не могат да бъдат изключени и че светът може да се обърне с главата на долу, не виждат само тези, които продължават да си живеят безгрижно както и досега, без да се впечатляват от метеорологичните, температурни и борсови катаклизми. Свободни според максимата: “Вчера стояхме на ръба на пропастта, а днес вече направихме гигантска крачка напред!” Ето защо авторът апелира с тази книга към читателите и към гражданското чувство на участниците. А участници сме всички ние. Никой не бива да бъде изключен от демокрацията.
Известният в Германия специалист по конституционно право Карл Алберт Шахтшнайдер пише в предисловието на тази книга: “Произведението на Хайнрихс представлява съществен принос към политическата философия и към теорията на демокрацията”. “ Аз”, продължава ученият, “Ще се опитам да подпомогна успеха на неговата революция”. Тази реакция показва ясно, колко сериозно се приема и трябва да се приема книгата на този германски философ дори и в привидно чужди на естеството на тези размишления кръгове. Факт е, че тя се дискутира сред висшите политически и научни среди в Германия и Австрия и един ден може би ще бъде приложена на практика. И не на последно място тук в България, където Хайнрихс започва своите обиколки и представяне на книгата в много други страни. Защо България? Едно можем да кажем със сигурност: идеите са тръгвали често от Германия като класическа страна на философите и мислителите. Но революциите са започвали винаги някъде другаде!
Прибавете и Вашa анотация, мнение или коментар за това заглавиe
|
