Тази книга съдържа автентичен непубликуван творчески архив на представители на две поколения от рода Сърчаджиеви.
Преди близо година и половина се заех с нелеката за мен тогава задача да подредя и систематизирам наследения от баща ми, проф. Богдан Сърчаджиев, писмен архив на семейството. Навлизайки все по-дълбоко в гъстата гора от документи, чернови на статии и лекции, работни бележници, режисьорски експликации, теоретични разработки, лична кореспонденция и безкрайно многообразие от снимки, с мен се случиха две странни, абсолютно неочаквани неща. Първото бе моето запознанство, сякаш „очи в очи", с дядо ми - проф. Стефан Сърчаджиев (един от основоположниците на съвременния български театър), - когото нямах щастието да познавам приживе и за чиито живот и творчество бях слушал само разкази.
Второто чудо бе, че моите скъпи и близки роднини, майка ми и баща ми, които загубих толкова рано и неочаквано за мен, отново оживяха пред очите ми и започнаха да ми говорят. Те говореха, и то така, както са говорили винаги с мен, на език, познат още от детството ми - езика на театъра.
Да бъдеш част от фамилията Сърчаджиеви, значи да си „обречен" на театър, да си „обречен" на изкуство. Средата на родителите ти е театрална, приятелите им са хора на изкуството, проблемите, разисквани у дома, са свързани с театър. Дори смъртта е свързана с театър - през 1965 г. проф. Стефан Сърчаджиев почива от инфаркт в кабинета си в Народния театър по време на редовно вечерно представление; през 1992 г. след драматично общо събрание за бъдещето на същия този театър от инсулт си отиде майка ми - Дора Глинджева - актриса в театъра; рак повали баща ми, проф. Богдан Сърчаджиев, в деня на премиерата на поредния му спектакъл...
Връщайки се към детството, в съзнанието ми изплуват ярки спомени - често прекарвани вечери в гримьорните или в залата на театъра, защото майка ми има представление, обеди след училище не у дома, а в стола на театъра, защото майка ми има репетиция, а баща ми е във ВИТИЗ (днес НАТФИЗ) или в „Кукления", и т. н., и т. н... Убеден съм, че така е било почти с всеки от нас, Сърчаджиеви, които имаме честта и бремето да бъдем преки наследници на Великия Сърчо -проф. Стефан Сърчаджиев.
Мнения за тази книга
Стефан Сърчаджиев - автор -София
Tove e kniga za teatar, za izkustvo, za bjagstovo ot obkrqzava6tata ni dejstvitelnost. Vrq6tajki se 40 i pove4e godini nazad vqv vremeto, uspjah da se dokosna do magijata na teatqra, do otno6enieto kqm izkustvoto, do krasotata i cennostite, koito v momenta adski ni lipsvat. Preporq4vam tazi kniga na vseki, kogoto go boli, na vseki, kojto e "po sledite na izgubenoto vreme", kojto nosi du6a i iska da sqhrani duhovnoto v sebe si, na vseki , kojto sqznava, 4e bez kultura, bez izkustvo oskotjavame i ot li4nosti se prevrq6tame v "masa" i evtina "rabotna rqka", na vseki, kojto pretendira da e li4nost. :) Prijatno 4etene!
Ангелина Хаджимитова -София
"Поколения в театъра" е една прекрасна книга, коиято имах щастието да получа преди броени дни! Особен е начинът, по който тя попадна в ръцете ми, но не това е най- важното. Мисля, че всеки, който има нужда от разширяване и обогатяване на собствената си идея за театъра и изкуството като цяло трябва да я има и да я прочете. Картините, които виждах, докато я четях и мислите, които тя провокира у мен са възможно най-смелите и амбициращи ме да направя нещо повече със себе си. През цялото време исках да съм живяла в онова време- време на искрено и всеотдайно творчество. Усещах атмосферата, която съставителят успява да предаде и то само с подредбата на документите и снимките- подредба наситена с мисъл и любов към предците му. Усещах енергията и трудът на Стефан Сърчаджиев вложени в тази "Книга първа" и сега не ми остава нищо друго освен да очаквам следващата среща с него и с "Книга втора", която, надявам се, ще получа пак така случайно и леко обсебващо. Благодаря на съставителя, че го има като продължение на истината в изкуството.
Прибавете и Вашa анотация, мнение или коментар за това заглавиe
|
