Новата ситуация в Източна Европа предизвика истински прилив от преводи както на
английски, така и на съответните езици.
Чешката, полската, унгарската и румънската литератури започват
да достигат до англо-американската аудитория от цял свят. На
свой ред биват внасяни западни текстове, забранявани дълго време. Критериите за междуезиков пренос, историята на превода и
вплитането на преводаческото „точно изкуство“ във всеки аспект
на сравнителните литературни и културни изследвания са обект
на изучаване и преподаване. При това по един щастлив парадокс
самите англо-американските майстори, особено поетите сред тях,
се обръщат все повече към превода. Сякаш всемирното господство
на тяхната привилегирована световна реч влече растящи отговорности към гения на по-стеснените национални традиции и нагласи.
Било то пряко или опосредствано, британските и американските
писатели правят преводи от цяла гама езици – от руски и
японски
до
португалски. "След Вавилон" на Джордж Стайнър недвусмислено сочи: Всяка реч е превод, всяко общуване е превод; за да достигне до друг човек, смисълът трябва да бъде преведен – да бъде пренесен от един език в друг, но и да бъде прехвърлен през времето и пространството, през културите и контекстите. Това е изходната позиция на Джордж Стайнър в „След Вавилон“, една от най-значимите книги, посветени на превода. Какво прави възможен (или невъзможен) този пренос и къде са неговите предели? Разширил максимално обхвата на превода, авторът неизбежно достига до въпроса за границите на езика и неговото отношение към света.
Самият Джордж Стайнър казва за себе си, че е трилингвист. Това му дава уникална перспектива към многовековната европейска традиция, в която той се чувства у дома си и сред която се движи със завидна лекота. Отхвърлил мозаечното парцелиране на съвременната хуманитаристика, Стайнър черпи смело, но и ерудирано от разнородните извори на западноевропейската мисъл. Сред идеите, които очертава, не липсват и провокативни – не може да има теория на превода, а само поетика на превода; езикът е средство за комуникация, но той е и средство за блокиране на комуникацията; лъжата, а не истината, носи творчески потенциал.
Стайнър съумява да илюстрира тезите си с богат набор от примери, а в последните глави на книгата предлага и херменевтични анализи на конкретни текстове и техните преводи – едно прелюбопитно четиво за онези, които се интересуват не само от философията на превода, но искат да видят и как се разгръща на практика приключението на превода.
Прибавете и Вашa анотация, мнение или коментар за това заглавиe
|
