Посветен колкото на автора на "Балада за Георг Хених", толкова и на откачените времена, които не можаха да ни умъртвят, но ни убиха, новият роман на Красимир Дамянов свидетелства за агонията на цяло едно поколение, зад което ще останат само серия неизвършени невръстни убийства, куп недописани мръсни приказки и аутопсии на любов, сред които мъждука единствено мазохистичното ни мъжество да бъдем подведени от собствената ни изключителност.
Изкуството ли е по-важно или създателят на изкуството на свой ред, се пита авторът на този разсичащ с един мах всякаква младежка романтичност текст. Непременно ли трябва да отречеш човека у себе си, за да възтържествуваш на хълма на изкушението? Защото не е достатъчно да си прорицател, ако не си честен към Бог, към онова, което ти е вдъхнал.
Предстои ви зловещо четене. Затегнете коланите!
И ако сте способни на финала да се разридаете, плачете най-вече за себе си. За похарченото ви поколение, особено, ако сте били част от оная паралелна реалност, от живите и мъртви сенки на двойната действителност – днес необяснима за масовия човечец. Тази книга не е подходяща за неговия вкус. Тя е опасно заразителна, неморална, отвратителна, привлекателна като красива курва, разюздана като млад жребец без юзди, тя е меланхолична като мек наркотик... Стойте по-далече от нея. Защото най-лошият й недостатък е, че не е измислена...
Румен Леонидов
Прибавете и Вашa анотация, мнение или коментар за това заглавиe
|
