Като фотожурналист съм имал късмета и възможността да контактувам с политици, културни дейци и хора с
най-различни професии и съдби. Старал съм се да намеря
език със събеседника си, да го предразположа, да бъда до неговия свят,
защото вътрешното ми убеждение е, че репортерът трябва да може да разговаря и с царя, и с пъдаря.
Неведнъж съм разказвал отделни случки, понякога и комични ситуации
от професионалните ми срещи. Това даде повод на най-близките до мен -
съпругата ми Иваничка и дъщеря ми Марти, както и на някои приятели
да настояват да опиша преживяното, за да се съхранят спомените ми за
времето, на което съм бил свидетел, и за професията на фоторепортера при
тогавашните условия.
Далеч съм от мисълта, че тези спомени са еталон за моя житейски път,
а още по-малко - за професионален опит на фотожурналист. Познавайки
добре колегите си от моето поколение, дълбоко съм убеден, че всеки един
от тях може да разкаже далеч по-интересни случки и да сподели впечатленията си. Някои са имали повече възможности да пътуват из страната и чужбина, да се срещат с интересни хора и да отразяват актуални събития,
достъпни само на журналистите.
За рисковете в професията, за които споменавам в книгата, искам ясно
да отбележа, че те не бяха налагани, а бе избор на самия фоторепортер в
желанието му да направи по-хубава снимка, неосъзнато попадайки в клопката на криещите се опасности.
Моето отношение към работата е било, че при всякакви обстоятелства
трябва да се осигури снимка. За фоторепортера няма препятствия: ако ти
затворят вратата, ще влезеш през ключалката, ако я запушат, ще влезеш
през комина, но снимка трябва да има.
В изложението си съм се старал да бъда честен както към себе си, така
и към читателите на тези редове. Целта ми е възможно най-безпристрастно
да опиша случките и събитията, видени и преживени от мен в моята 45-годишна работа като фотожурналист.
Авторът
Прибавете и Вашa анотация, мнение или коментар за това заглавиe
|
