„Аз не се наемам да ги съдя. Да съдиш, означава да не разбереш, защото, ако разбереш, не би могъл да съдиш“, казва Любен Дилов във втората част на този весел паноптикум на писателски и сексуално-тоталитарни нрави.
И двата текста са част от „ръкописите в чекмедже“, с които го завари промяната от ноември 1989-а. Публикувани в първите години на 90-те в изключително малки тиражи, те практически са непознати за читателите. С издателство „Ентусиаст“ бързаме да ги представим във втория том от събраните съчинения на Любен Дилов, докато споменът за годините от втората половина на ХХ век не е все още напълно избледнял у съвременниците ни. Без да претендират за принос в литературната ни история, те са изключително забавен, смешно-тъжен принос в историята на нравите. И ако, оглеждайки се в историите на бележити и неизвестни българи, публикувани по-долу, внезапно откриете и себе си, не се сърдете. Припомняме ви един от обичаните лафове на Дилов-баща: „Събудих звяра в себе си. Оказа се заек похотлив…“
Любен Дилов – син
Любен Дилов(25.XII.1927 – 10.VI.2008)е определян от писателите Аркадий Стругацки, Станислав Лем и Фредерик Пол като „един от десетте най-ярки представители на философската научна фантастика“. Автор е на повече от 40 романа и сборници с повести и разкази, преведени на основните европейски езици, на японски и на китайски, в общ тираж от над 3,5 милиона екземпляра. Носител е на множество национални и европейски награди, сред които „Еурокон“ (1976) за романа „Пътят на Икар“. Тънката ирония и често парадоксалният му социален критицизъм дават основание на мнозина да отбелязват, че фантастичният жанр е просто находчив опит Дилов да маскира истинските си прозрения за обществото в България по времето на комунизма. Той е от малцината български писатели, които непосредствено след 10 ноември 1989 г. изваждат няколко от т.нар. „ръкописи в чекмедже“ – трудове, за които е смятал, че е невъзможно да бъдат издадени по време на режима.
Прибавете и Вашa анотация, мнение или коментар за това заглавиe
|
