Бил ли е наистина Дикенс в България? Кога е бил превеждан у нас, колко и как? Наясно ли сме до каква степен литературното му тяло е вградено в родната ни книжнина? Тази книга отговаря на серия от въпроси, свързани с разнообразното присъствие на великия английски романист в българското литературно поле. Тя развенчава митове, попълва бели петна. И в крайна сметка проследява развоя на българската литература чрез един трайно настанил се гост в нея, който само привидно ни изглежда чужденец. Откъс:
Рецепцията на Дикенс в България е голяма и в същото време едностранчива. От една страна, измежду англоезичните писатели, които са се радвали на някакъв прием, малцина са получавали толкова гъсто и трайно внимание: може би само Шекспир, Уайлд, Конан-Дойл, Дефо, Суифт и Джек Лондон. Не става дума само за преводи между корици, колкото и те да са, разбира се, най-представителната част от продукцията. За Дикенс има издадени на български две биографични книги, писани са и академични студии, публикувани в университетски годишници. Още по-широко е присъствието му в периодиката. Ако я прелистим назад във времето, ще срещнем цяла серия обзорни статии за живота и творчеството му, коментари на отделни романи (обикновено по повод предстоящ превод, драматична постановка в Народния театър или нова екранизация в чужбина), кратки био-библиографски бележки, любопитни данни за цените на ръкописите му, за тиража на преизданията му или за съдбата на някой негов потомък, анекдоти и клюки от личния му живот, сентенции от белетристиката и кореспонденцията му, та даже и градски легенди. Дикенс, с една дума, се е оказал извънредно способен да генерира на българска почва посмъртни сюжети около себе си и в резултат на това се радва не просто на рехав сбор от инцидентни рецепционни данни, а на компактно рецепционно поле.
Цялото това присъствие обаче губи част от блясъка си, ако се взрем в него по-отблизо. Макар че е сред водещите англорецепционни избори на нашата култура, Дикенс отива доста по-назад в класацията, ако го разглеждаме на по-широк европейски фон. Реномето му не издържа сравнение с концентрираната популярност на руските и френските романисти от ХІХ в. Достоевски, Толстой, Тургенев, Чехов, Горки, Дюма, Флобер, Юго, Балзак и Стендал са рязко по-плътни преводни присъствия от него в нашата книжнина. Превъзходството им се изразява не само в броя на заглавията, но и в тиражите. Дори в един сравнително неотдавнашен период, през 80-те години на миналия век, издателство „Народна култура“ пусна петтомник на Дикенс в тираж 55–60 хиляди бройки и десеттомник на Балзак в тираж 95–100 хиляди. Пропорцията е повече от красноречива. Между другото, тя се запазва и при други представители на английската и френската класика след преноса им на наша почва.
А не е и само това. Вярно е, преводите на Дикенсовите произведения са много на брой, ако ги вземем като сбор от заглавия. Но надзърнем ли по-внимателно в естеството и подбора им, ще видим, че повечето са адаптации, а най-често преводи на чужди адаптации. Преводът на оригиналните текстове от оригиналния език се налага като водеща практика в по-ново време едва от началото на социализма насам. Но не и в предишните 80–90 години. Освен това, дори да отделим настрана адаптациите и да оставим само пълните преводи, по рецепционната карта пак зейват солидни бели петна. От петнадесетте „същински“ романа на Дикенс (включително недовършения последен) са превеждани всичко на всичко единадесет: „Посмъртните записки на клуба Пикуик“, „Приключенията на Оливър Туист“, „Животът и приключенията на Никълъс Никълби“, „Животът и приключенията на Мартин Чъзълуит“, „Домби и син“, „Дейвид Копърфийлд“, „Оливър Туист“, „Студеният дом“, „Тежки времена“, „Малката Дорит“, „Повест за два града“, „Големите надежди“ и „Нашият общ приятел“. Останалите три са непознати на читателската ни публика: „Старото оказионно дюкянче“, „Барнаби Ръдж“ и „Тайната на Едуин Друд“. При по-кратките повести, пътеписите и сборниците с разкази и очерци пропорцията е приблизително същата. От петте „коледни“ повести на български са се появявали четири: „Коледна песен“, „Камбаните“, „Щурецът на огнището“ и „Битката на живота“. Не е излизала само „Обсебеният“. Двата пътеписа „Американски бележки“ и „Картини от Италия“ не са познати на читателската ни публика. А от трите „авторски“ сборника с разкази и очерци (т.е. само които са излизали приживе на автора) с превод на български разполага всичко на всичко един: „Скици от Боз“.
На пръв поглед горната статистика може би не създава лошо впечатление. Три романа не са голяма трагедия, би рекъл всеки външен наблюдател. Дори Дикенс да беше жив, сигурно би ни потупал окуражително по рамото. Да, но само до съвсем неотдавна непреведените романи бяха пет: „Нашият общ приятел“ и „Никълъс Никълби“ излязоха на български съответно през 2012 и 2013 г. благодарение на една стратегическа инициатива от страна на издателство „Колибри“, която няма аналог в постсоциалистическата ни култура. Но и в тази посмекчена ситуация истината е, че почти няма страна в Европа с толкова очебийни Дикенсови липси в книжнината си.
Владимир Трендафилов е професор по английска литература в Софийския университет. Автор е на книгите: Неизличимият образ в огледалото: Актуалната българска рецепция на Англия, англичанина и английската мисъл през ХІХ и началото на ХХ век (1996), За рамките на литературата (2005), Кризата, която обнадеждава: картографии на днешното литературно поле (2009) и др.
Прибавете и Вашa анотация, мнение или коментар за това заглавиe
|
