1 март 1953 година, през нощта (по-нататък и почти до края на тази повест събитията ще бъдат оцветени предимно в ноктюрни тонове) силите на събралата се в столицата на СССР сръбско-македонско-словенско-босненско-хърватска диаспора започнаха атаката срещу вилата на Сталин. След като изгубиха надежда да измъкнат вожда от кръга на неговата охрана, хайдуците решиха да действат без заобикалки. Председателят Тито отново пристигна в Москва, следеше какво става от щабквартирата в месарския павилион на Централния пазар, докато неговата дясна ръка, известният още от военните времена Щурман Ещерхази оглавяваше атаката непосредствено.
Аксьонов улавя с хищното си ухо думи и изрази в объркания и неясен шум на реалността и ги превръща в знаци, по които тази реалност се реконструира (и мисля, ще се реконструира и от потомците на нашите потомци) като динозавър по една кост във витрината на зоологически музей. Неговият „индекс, по-точно индиферент на посегателствата“, неговата „бъчвария“, неговите „йордански гащи“, „полковник Кянукук“, нощта в КАТ, Крим, който в крайна сметка все пак стана остров в съзнанието ни, седемдесетте години, обгорени също като нас, хората с неизличим белег от това изгаряне, неотдавнашните му „иуноши хвъркати”, градът Ква-ква и редкоземните наследници на целия създаден от него словесен универсум – всичко това вече не може да изчезне…
Александър Кабаков
Прибавете и Вашa анотация, мнение или коментар за това заглавиe
|
