Притвори очи от блясъка на светлината
и парещото дихание на топлината
от слънцето, което в небето блестеше.
Чувстваше се уморен и едва се крепеше.
Замислен, той бавно тръгна с наведена глава
и отново преобърна в ума си всичко това,
което се беше случило. Беше спокоен.
в душата му отново нахлу горчевината
от тъпото човешко безумие - злината.
Която настръхнала, грозна и безпощадна
замъглява душите със своята грамадна
чудовищна сила. Хората обезумяват.
Те загубват човешки облик и... ослепяват.
Ехидно изпълняват волята на сатаната
и с безмерна настойчивост побеждава злината.
Тази мисъл се стовари като тежък камък
върху нещастния роб. Тя приличаше на пламък,
който го гореше. И камъкът го притисна.
Човекът се смали. Гореща вълна го плисна
от стихията на тази мисъл за злините.
Беше съсипан. Но някъде там, в дълбините
на уморената му душа трепна Звездица.
Това беше светлината на малка искрица.
Прибавете и Вашa анотация, мнение или коментар за това заглавиe
|
